По настояване на президента Желю Желев на 15 януари 1992 година Република България първа в света признава Република Македония като независима държава. Късно вечер министър-председателят Филип Димитров обявява, че правителството е решило да признае независимостта на Република Македония.

Исторически жест без историческа честност

Преди 34 години България направи нещо, което никой друг не се осмели – първа призна независимостта на Република Македония. Това беше акт не само на държавническа смелост, но и на историческа отговорност. София подаде ръка в момент на несигурност, без условия, без ултиматуми, с надеждата, че общото минало ще бъде мост, а не ров.

Днес трябва честно да признаем: тази надежда не се оправда.

България винаги е била добрият съсед на Македония

През 90-те години София оказва икономическа помощ и поддържа отворени търговски канали, включително доставки на енергоносители и стоки в периоди на тежка изолация. През 1999 г. България подарява на Скопие военна техника, включително танкове Т-55, за укрепване на отбранителните способности на страната. България последователно подкрепя членството на Северна Македония в НАТО, включително по време на вътрешнополитическата криза и след Преспанското споразумение, като ратифицира протокола за присъединяване без забавяне.

Държава, изградена в отрицание

Проблемът между България и Северна Македония никога не е бил в правото на съществуване на македонската държава. България го призна първа именно защото не постави под съмнение това право. Проблемът е в начина, по който тази държава изгради своята идентичност – чрез системно и целенасочено отрицание на българската история, българската култура и българското присъствие в Македония.

Антибългаризмът не е страничен ефект. Той е фундамент

От учебниците, през паметниците, до официалната политическа реторика България беше превърната от исторически партньор в удобен враг. Това не е случайност, а държавна политика, наследена от югославския модел и адаптирана към новата реалност.

От исторически спор към човешка драма

Най-тежкият резултат от тази политика не са дипломатическите кризи, а случващото се с хората. Българите в Северна Македония години наред бяха невидими, а в последните години – и открито уязвими.

Палежи на български културни клубове, вандализъм, физически нападения, съдебен натиск и обществено заклеймяване – това не са "изолирани инциденти", както удобно се твърди в Скопие. Това е атмосфера, създадена от години институционално мълчание и толерантност към езика на омразата.

Когато държавата не защитава своите граждани, тя ги излага. А когато оправдава насилието с "чувствителен исторически контекст", тя става съучастник.

Договорът от 2017 година: подписан, но неизпълнен

Договорът за приятелство и добросъседство от 2017 г. беше пореден български опит за рестарт. Той не изискваше капитулация, а честност. Не поставяше под съмнение идентичности, а настояваше за общо признаване на историческите факти.

Резултатът? Блокирана историческа комисия, ревизия на вече договорени позиции и завръщане към старата реторика при първия вътрешнополитически натиск в Скопие.

Договорът се оказа удобна витрина за Европа и празна рамка за реалните отношения.

Конституцията – страхът от българите

Най-ясният тест за европейската зрялост на Северна Македония днес е прост: ще впише ли българите в своята конституция редом с останалите народи?

Това не е български каприз. Това е елементарен европейски стандарт.

Фактът, че подобна промяна се представя като "национална заплаха", говори сам за себе си. В държава, която претендира за членство в ЕС, самото споменаване на българите в основния закон предизвиква истерия. Това не е въпрос на числа, а на страх – страх от признание, страх от историята, страх от истината.

От адвокат към коректив

България дълго беше най-активният защитник на Северна Македония в евроатлантическия процес. Днес е принудена да бъде коректив. Не защото иска да спира, а защото отказва да легитимира лъжа, облечена в европейска терминология.

Ветото не е наказание. То е последната форма на натиск, когато всички други са били изчерпани.

34 години по-късно: време за трезва равносметка

Истината е проста и неудобна: първото признание не беше последвано от първа честност. България даде доверие, но не получи реципрочност. Подаде ръка, но срещна свит юмрук зад гърба.

Ако Северна Македония иска европейско бъдеще, тя трябва да приеме, че България не е проблемът, а огледалото. И че без защита на българите, без конституционни гаранции и без отказ от антибългарската доктрина, добросъседството ще остане само дума в договорите.

Историята не може да бъде изтрита. Но може да бъде призната

Въпросът е дали има политическа смелост за това.