Убийство в Техеран: тихото съгласие между Мосад и Пасдаран
AP/БТА
Ефектът от елиминирането на Али Лариджани – хомогенизацията на политическия процес около Пасдаран и неутрализирането на стратегическата вертикала на страната, която да й придава гъвкавост – ще доведе до последваща милитаризация на режима, което автоматично стеснява пространството за дипломация. Aко това е в интерес на Израел, доколкото Нетаняху е мотивиран да води тази война от гърба на Тръмп колкото се може по-дълго, то интересите на американския президент не предполагат още по-голямото мащабиране на конфликта и „затъване“ в него
Елиминацията на Али Лариджани, който формално бе Секретар на Върховния съвет за национална сигурност, а всъщност бе един от най-влиятелните политици в Иран, е значителна загуба за ислямската република.
Всъщност ликвидацията на Лариджани е най-важното поражение на Техеран от кадрова гледна точка след убийството на Касем Солеймани, ръководител на външно-политическото звено Ал Кудс (подразделение на Ислямската революционна гвардия), на летището в Багдад през 2020-та г.
Али Лариджани, успоредно на председателя на парламента Мохамед-Багер Галибаф, въпреки че двамата имаха различни виждания, бяха двата най-силни елемента в „политическата ос“ на вътрешната организация на Иран след елиминацията на аятолах Али Хаменей, която ос ту се оразличаваше, ту съвпадаше с „военната ос“, олицетворявана от Ислямската революционна гвардия (Пасдаран).
Оттук първият пряк резултат от убийството на Лариджани, който ще се материализира непосредствено, ще бъде допълнителното отслабване на политическия компонент спрямо военния такъв в организацията и функционирането на Иран. Това е процес, който така или иначе течеше в страната, особено интензивно след началото на ударите на САЩ и Израел от 28-ми февруари насам: процес на допълнителна милитаризация и радикализация на режима. Разликата в случая е, че чрез това убийство Израел опосредства допълнително този развой на вътрешен преврат на пагона срещу тюрбана.
Последният значим политически акт на Лариджани – неуспешен, предвид последвалия развой на събитията - бе опитът му да възпрепства избирането на Моджтаба Хаменей за аятолах на страната. В основата на съображенията на Лариджани спрямо по-младия Хаменей бяха група от аргументи: липсата на персонални качества, зависимостта на сина от Ислямската революционна гвардия и (евентуално) предупрежденията на Али Хаменей срещу пободен избор (тук въпросът опира не само до липсата на качества, но и до въвеждането на противоречащ на основните на ислямската република принцип на унаследяването).
За разлика от Мохамед-Багер Галибаф, който подкрепи избора на Моджтаба Хаменей като наложен фаворит на Ислямската революционна гвардия, Лариджани бе против синът да заеме мястото на бащата, защото в младия Хаменей той виждаше допълнително маргинализиране на „политическия компонент“ в структурата на страната. Затова Пасдаран всъщност бе облагодетелствен от убийството на Лариджани: той в никакъв случай не бе противник на Ислямската революционна гвардия, но не подкрепяше допълнителната екстраполация на нейното влияние.
Вторият резултат от елиминацията на Лариджани, който ще се усети напред във времето, реферира към „стратегическата дълбочина“ на страната. Обикновено тази „стратегическа дълбочина“ бива мислена хоризонтално, географски и политически – в посока влиянието на страната върху Ирак, Сирия, Ливан, Йемен и Афганистан. Но в случая става дума за стратегическа вертикала – Али Лариджани имаше капацитет на политически медиатор (посредник между Иран и света, между политиците и военните) и на стратегически инженер (съчетаването на политическите интереси на Иран с икономическите на Китай), чието значение не може да бъде компенсирано кадрово. Лариджани имаше дипломатическия нюх на Мохамад Джавад Зариф и стратегическото мислене на Касем Солеймани; като последовател на Имануел Кант неговият „категорически императив“ предполагаше съхранение на режима чрез поетапна адаптация, а не чрез постоянна конфронтация.
Затова и Израел би бил повече от щастлив да го елиминира. Но не защото Лариджани е бил „гангстер“ от „бандата“, както се изрази Бенямин Нетаняху, а защото в него Тел Авив разпазнаваше противник с капацитет, без който Иран ще добие допълнителна уязвимост, тромавост и ирелевантност.
Елиминацията на Али Лариджани облагодетелства и Пасдаран, и Мосад. Убийството му означава един конкурент по-малко за Ислямската революционна гвардия в Иран, а за Мосад – един опонент по-малко в региона. Но в същото време това убийство в Техеран създава и някои обстоятелства от неблагоприятен за тях характер.
В случая на Пасдаран става дума за това, което Лариджани даваше на режима, за да може той да оцелее. Като част от системата Лариджани хем имаше способността да участва във формирането на поведението й (за разлика от президента Масуд Пезешкиан или външния министър Абас Арагчи), хем притежаваше капацитета и контактите за комуникация с външния свят. Без него Иран ще загуби една своеобразна гъвкавост (и стратегическата вертикала), която ще му трябва още в първия ден след края на войната.
Лариджани може да е труп, но свидетелствата на американските и европейските дипломати за „кантианеца от Техеран“ стоят. Кой ще изпрати Пасдаран един ден за разговори с Европа и САЩ след елиминирането на Лариджани (и на Али Шамхани?) Репресиите срещу иранците и дроновете срещу страните в региона могат да направят така че режимът да оцелее, но той никога няма да води пълноценен живот в условията на вътрешно-политическа язва и външно-политически запор.
В случая на Израел неблагоприятните обстоятелства са свързани с по-нататъшната милитаризация и радикализация на Иран. Ако „новият Близък изток“ на Нетаняху стъпва на онтологизирането на антагонизма между радикалите в Техеран и Тел Авив, то той може да разчита на Пасдаран.
А отвъд концептуалното ситуиране на проблема, той има и конюнктурно измерение: откакто Израел уби лидера на Хизбула Хасан Насрала през 2024-та година, в ръководството на въпросната групировка възникна тотален кадрови вакуум. Резултът от това обаче бе следният: Ислямската революционна гвардия се възползва от липсата на достоен заместник на Насрала и наложи още по-пълен и пряк контрол върху Хизбула.
Ефектът от елиминирането на Али Лариджани – хомогенизацията на политическия процес около Пасдаран и неутрализирането на стратегическата вертикала на страната, която да й придава гъвкавост – ще доведе до последваща милитаризация на режима, което автоматично стеснява пространството за дипломация. А както вече е ставало дума, ако това е в интерес на Израел, доколкото Нетаняху е мотивиран да води тази война от гърба на Тръмп колкото се може по-дълго, то интересите на американския президент не предполагат още по-голямото мащабиране на конфликта и „затъване“ в него.
Затова оттук нататък би било интересно да се проследи дали в средствата за масова информация ще се появят сведения за разминаване между САЩ и Израел спрямо оценката им за ефекта от убийството на Лариджани (така както се появиха данни, че Доналд Тръмп е бил недоволен от ударите на Израел по иранска енергийна инфраструктура). Все пак ликвидираният Секретар на Върховния съвет по национална сигурност влизаше в търсения от Вашингтон прототип на „иранска Делси Родригес“ – т.е. подобно на новия временен президент на Венецуела, човек, който е от системата и при подходящите „външни условия“ може да препрограмира същата тази система. В полза на Лариджани американците отчитаха и друг фактор (заради когото Пасдаран атакува убития политик периодично): дъщеря му, Фатеме Ардешир, е лекар и преподавател по медицина в Джорджия.
Вашингтон е смятал Лариджани не просто за подходящ кандидат, но за фаворит за подобно политическо инженерство в Техеран. По информация от американски източници от открит характер, три фактора са разколебали САЩ: подкрепата на Лариджани за потушаването на протестите в Иран, антиамериканската му реторика и подрепата му за пълномащабната война, която Иран води. Но другите опции са били счетени за неподходящи (било защото президентът и външният министър нямат влияние върху системата, било защото председателят на парламента е заложник на Пасдаран).
Така или иначе, този въпрос не стои вече на дневен ред. Както отбеляза Доналд Тръмп, опциите пред него за хора, с които да преговаря в Иран, се стесняват.
Стеснява се и възможността за преустановяване на войната. Убийството в Техеран на Али Лариджани, от което печелят и Мосад, и Пасдаран, бе поредната стъпка в тази посока.
Редактор
Мартин Табаков е доктор по политически науки от НБУ. Интересите му са свързани с международните отношения и конкретно към американската и турската външни политики, които е коментирал в редица специализирани и популярни издания. Работил е като съветник към Политическия кабинет на Министъра на външните работи на България.
Коментари (0)