Когато Доналд Тръмп пристигне днес в Пекин, той ще е американският президент, който е в най-слаба позиция пред Китай спрямо своите предшественици от Белия дом. За това стечение на обстоятелствата допринесе както външната политика на „Америка на първо място“ и превръщането на партньорските отношения в транзакционни такива, така и независещи от Тръмп фактори.

Американският президент ще се срещне със Си Дзинпин, носейки товара на последствията на войната с Иран, която отслаби Тръмп вътрешно- и външно-политически.

По отношение на вътрешно-политическите последствия на конфликта в Близкия изток, той вдигна цената на галона бензин на над 4 долара, което е повод за нова критика към американския държавен глава спрямо борбата му с инфлацията в страната. Наред с това, войната постави така чувствителния въпрос за MAGA-избирателите относно милитаристичните авантюри на САЩ по света, когато те не могат да бъдат автентично обяснени с националния интерес на страната (оттук и критиката на някои говорители на този електорален басейн, според които това е войната на Израел, която САЩ води).    

Спрямо външно-политическото измерение, конфликтът в Близкия изток демонстрира слабостта на Вашингтон в това да промени поведението на режима в Техеран като цяло и да освободи Ормузкия проток от иранския му контрол в частност (обявената от Доналд Тръмп операция „Свобода“ трая едва две денонощия, а впоследствие Иран обяви разширяване на контрола си върху въпросната ключова морска артерия). Наложената от САЩ блокада на иранските пристанища пък не успява да смекчи преговорните позиции на Техеран.

Разбира се, войната с Иран имаше негативно влияние и върху Китай, предвид това, че около 90% от петрола на близкоизточната държава бе закупуван именно от Пекин. Но това неудобство за Пекин бе от тактическо значение – големите петролни резерви на страната и диверсификацията на маршрутите за доставки на енергийни носители на Поднебесната империя смекчиха ефекта от ограничения достъп по иранския петрол (преди войната, той формираше между 10-14% от общия внос на нефт от Китай).

В стратегически план Китай бонифицира от конфликта между Иран и САЩ/Израел: Вашингтон „затъна“ в конфронтация в Близкия изток, чийто изход не може да контролира. Това бе придружено с дислокацията на американски бойни активи от региона на Тихия към Индийския океан (включително бойната група, водена от самолетоносача USS Abraham Lincoln) и изразходване на американски боеприпаси и ракети, за чието възстановяване ще са необходими между 3 и 5 години.

Войната в Близкия изток показа на Китай, че САЩ не могат да „счупят“ блокадата на Ормузкия проток, наложена от държава, за която се предполага, че е омаломощена икономически и военно. Докъде ще стигнат силите на Вашингтон, ако Китай реши да осъществи постоянна и пълна блокада на Тайван, вероятно са се запитали ехидно стратезите в Пекин. А в тотален противовес на идеята за „разглабянето“ на съюза между Русия и Китай (т.нар. „обърнат Кисинджър), конфликтът с Иран увеличи значението на Русия като сигурен източник на въглеводороди за Китай и обрече поствоенен Иран на още по-близко сътрудничество с Пекин и Москва.  

Затова войната в Близкия Изток на Израел и САЩ срещу Иран нанесе тактическо неудобство и стратегически комфорт на Пекин. А ако е вярна информацията, която се споменава широко в американските медии, че Доналд Тръмп ще поиска от Си Дзинпин да окаже натиск върху Иран за разшрешаване на конфликта, то тогава Пекин ще получи и допълнителен бонус на дипломатическо ниво, надграждайки вече ролята си на медиатора, благодарение на чиито усилия Иран и Саудитска Арабия нормализираха отношенията си през 2023-та г. А ефектът за аудиторията и политическите елити на Близкия изток и Африка от впечатлението, според което американският президент създава проблем, а китайският му колега способства за разрешаването му, би бил еднозначно положителен за Китай.

Именно заради негативните последствия за САЩ от войната в Близкия изток срещата между Доналд Тръмп и Си Дзинпин е много по-важна за американеца, доколкото той има по-голяма нужда от това тази визита да бъде увенчана с положителни резултати. Това би му предоставило възможност да придаде нов фокус на публичното внимание спрямо външната му политика и да покаже, че тя работи за средностатистическия американец, вместо да му вдига цената на бензина. Това по дефиниция поставя Тръмп в позицията да е по-сговорчив и по-склонен за компромиси от своя китайски колега.

Въпреки това, възможна пречка за постигане на значими резултати в предстоящите разговори в Пекин е обстоятелството, че Доналд Тръмп и Си Дзинпин преследват различни резултати.  

Американският президент е ориентиран към постигането на икономически такива – гарантиране в обозримо бъдеще на американския достъп до китайските редкоземни минерали (т.е. удължаване на споразумението между двамата от последната им среща през октомври месец миналата година в Пусан, Южна Корея), ангажиране на Китай да закупува американска фермерска стока (това е важно за избирателите на Тръмп) и на американски въглеводороди (поради ниската база на този тип експорт към Пекин от Вашингтон всяко закупуване на американски петрол и газ може да бъде обявено като успех).  

Китайският държавен глава от своя страна иска да постигне политически резултати, ориентирани към относителна стабилност на двустранните отношения и по възможност релативизация на подкрепата на САЩ спрямо Тайван. Какво значи това?

Въпросната стабилност в двустранните отношения не трябва да се мисли в максималистки критерии, а по-скоро като утвърждаване на конкуренцията, която обаче не се допуска да ескалира в конфликт, който да не може да бъде контролиран (нещо като „надцакването“ с тарифи, на което станахме свидтели миналата годината). Или с други думи: за Пекин шамарите са позволени, но не и юмруците. Все пак Поднебесната империя не иска да променя обстоятелства и условия, които опосредстват нейния геополитически растеж. 

А по отношение на Тайпе, идеята на Китай е – както вече многократно бе отбелязано от специалисти по азиатския гигант  –  да смени позицията на Вашингтон от пасивното „САЩ не подкрепят независимостта на Тайван“ към активното „САЩ е против независимостта на Тайван“.

Тук Доналд Тръмп направи една грешка, вероятно продиктувана от незнание, още преди въпросната среща с китайския му колега, когато заяви, че САЩ ще разискват темата за продажбата на оръжия на Тайван на срещата в Пекин. Това е нарушение на един от принципите на т.нар. „Шест уверения“, датиращи от времето на Роналд Рейгън насам, второто от които уверения изрично постановява, че Вашингтон няма да се консултира с Пекин, когато дава оръжия на Тайван.

И ако Тръмп и Си Дзинпин преследват различни интереси на тази среща, то стимул за постигане на поне някакво работещо разбирателство между тях е това, че всеки от САЩ и Китай притежава онова нещо, което другият иска.

В случая на Вашингтон става дума за това, че американците все още имат конкурентно предимство в производството на полупроводници и развитието на изкуствния интелект. В случая на Пекин пък говорим за притежанието, достъпа и обработката на редкоземни минерали (освен че Китай е най-богата страна на такъв тип ресурси, тя отговаря за около 90% от тяхното рафиниране).

Т.е. САЩ имат нещо – качествени полупроводници и изкуствен интелект, което Китай иска, така както и Пекин притежава нещо – редкоземните минерали, което пък е важно за Вашингтон. Този взаимосвързаност на потребностите им бе водещият фактор, който опосредства постигането на – макар и частично – споразумение между тях в края на миналата година.

Разликата между тях обаче е, че те не искат еднакво силно това, което другият притежава. Необходимо е обяснение защо това е така.

На базата на споменатото споразумение между САЩ и Китай от края на миналата година, Пекин възобнови износа си на редкоземни минерали към Вашингтон, получавайки срещу което американски полупроводници и намаляване на американските търговски мита. Но всъщност Китай много бързо започна да „изкривява“ своята част от сделката, въвеждайки допълнителни регламенти (разбирайте, ограничения) за износа на редкоземни минерали. Вашингтон, макар да предоставя модерни чипове на Китай като Nvidia H200 (при това, също с редица регламенти), все още не изнася най-модерните си модификации към Пекин (Nvidia Blackwell).

Това уточнение бе необходимо, за да се разбере защо Китай и САЩ не искат еднакво силно това, което другият притежава. Явно равносметката на Пекин е, че ако сега САЩ имат по-качествените полупроводници и по-добрия изкуствен интелект, то в обозримо бъдеще Пекин може да догони и в двете Вашингтон, докато американците ще продължат да има дефицит на редкозмените минерали, от които зависи производството на тези чипове (и други технологии, също формиращи съвременния облик на индустрията). В действителност всички споразумения, които администрацията на Тръмп подписа с различни държави (Австралия, Япония, Тайланд, Виетнам и др) за изграждане на алтернативни линии на доставки на този тип ресурси, ще изискват години за евентуалната си реализация.

Въпреки че не трябва да изпреварваме събитията, сигналите преди срещата са, че всички тези теми – редкоземни минерали, полупроводници, американска соя, въглеводороди, пътнически самолети Boeing и Тайван – ще бъдат разглеждани ан блок. А това, ако се случи, би било допълнителен проблем за Вашингтон, защото това ще предположи търгуване на икономически активи с политически такива. Ако преговорите се проведат по тази логика, то те ще добият характер от сорта на търговия на китайски редкоземни минерали срещу американските протекции за Тайван, например.

И тук един от ключовите въпроси, на които ще търсим отговор, ще бъде какво би жертвал Доналд Тръмп, за да осигури американските линии за доставки. Друг въпрос, по който очакваме развитие, е да видим дали действително американският президент би направил отстъпки за Тайван, за да получи китайско съдействие спрямо Иран.

Но Доналд Тръмп в същото време е ограничен откъм възможните компромиси, които може да направи пред Си Дзинпин спрямо Тайван. И тук не става дума само за съображения спрямо стратегическата роля, която Тайпе играе във т.нар. „Първа верига от острови“ (Япония, Тайван, Филипине), т.е. за функцията на острова като част от физическата преграда за възпиране на Китай. Предвид ролята на Тайван като световен лидер на полупроводници и ключов доставчик на такива за САЩ, контролът върху острова ще има ключово измерение спрямо технологичната конкуренция между Вашингтон и Пекин в обозримо бъдеще (това е концепцията за Тайван като „Силициев щит“, според която технологичната индустрия на Тайпе е толкова значима за Вашингтон, че американците биха го защитили срещу военното настъпление на Пекин).

Когато днес Доналд Тръмп пристигне в Пекин, той не просто ще е американският президент в най-слаба позиция спрямо предшествениците си от официализирането на контактите между двете страни. Той ще е и човекът, който ще държи по-слабите карти.