Основната причина за сключването на двуседмичното примирие между САЩ и Иран е липсата на политическа воля в американската администрация тази война да бъде удължавана. Затова ръководителят на Белия дом периодично удължаваше и срока на своите ултиматуми, отправяни към Иран (първият такъв касаеше 48 часа, вторият – 10 дни).

Вече „нагазил“ във войната, Доналд Тръмп трябваше да реши дали ще минимализира щетите от въвличането си в нея или ще рискува да потъне окончателно в конфликта. На този етап той е преценил, че е по-добре калта да е по крачолите, отколкото по раменете.

Показателно за тази равносметка е това, че именно американците са били инициатори на преговорите и че те са желали да излязат от конфликта по-силно, отколкото иранците са искали той да продължи. От втората седмица на войната насам – след като стана ясно, че Вашингтон и Тел Авив няма да успеят да изпълнят целта си за смяна на режима в Иран – американците се опитват да изработят изход от войната. Но по такъв начин, че тя да бъде обяснена като необходима (заплахата от създаването на „ядреното оръжие“ от Иран) и като успешна (оттук минимализирането на целите на войната от страна на Вашингтон в посока унищоважаването на иранските военноморски, военновъздушни и ракетни сили).

По информация на Axios обаче, е имало два допълнителни фактора, които са опосредствали сключването на това споразумение – интегрирането на американския вицепрезидент Джей Ди Ванс в преговорите (той бе критик на войната и неговото присъствие в разговорите за сметка на Стив Уитков и Джаред Къшнър бе предпочитаният вариант от Техеран) и натискът на Китай върху Иран. Последното е особено знаково – за втори път от 2023-та година насам, когато Пекин действа като посредник за разведряването на отношенията между Иран и Саудитска Арабия, Китай отново се очертава като фактор за деескалация в Близкия Изток. На този фон имиджът на САЩ сред партньорите им е силно компрометиран: те започнаха война, цената за която бе заплатена от арабските монархии и потребителите на въглеводороди в световен мащаб.

Коменатарът на Доналд Тръмп, че предложеният 10-точков план на Иран за спиране на войната е работеща основа за по-нататъшните преговори, е показателен за компромисите, които американската администрация е готова да направи. В този план на Техеран изобщо не се споменават ограничения спрямо ракетната и ядрена програма на Иран, но се казва, че властите в Техеран ще продължат да имат контрол върху Ормузкия проток.

Разбира се, това не означава, че тези теми – обагатяване на уран, обсег на ракети, режимът на транзит през Ормузкия проток - няма тепърва да бъдат отново разисквани, ако двете страни се срещнат в директни преговори в Пакистан. Още повече, че Доналд Тръмп вече заяви, че отново ще настоява за „нулево обогатяване“ на уран в Иран – само едно от нещата, което вече бе отхвърлено от Иран през февруари в рамките на преговорите в Швейцария и Оман.  

Но тук и сега вече ще има ключова разлика. Ако преди войната Иран бе готов на компромиси (тогава Техеран прие да „разреди“ наличните му 440 кг. обогатен на 60% уран на по-ниски стойности и дори допусна да не обогатява такъв над 3.67% за определен период напред), сега режимът се чувства по-силен политически (макар и силно уязвен военно) и е по-малко вероятно да прави отстъпки.

Петседмичната война показа, че САЩ и Израел не само не успяха да постигнат стратегическата си цел в посока неутрализация на режима, но дори го радикализираха. А той успя да регионлизира войната и да накара целият свят да плаща цена за нея. В конкретни категории това означава, че ако в Женева и Мускат иранците отказаха да преговарят за ракетната си програма, то сега в Исламабад това е още по-малко вероятно.

Това, което разбраха властите в Техеран, вече достигна и до американската администрация: по-вероятно е ръката да се умори, отколкото удряната боксова круша. Това бе и основната стратегия за оцеляване на Иран в рамките на конфликта: те знаеха, че могат да понесат повече болка, отколкото Израел и САЩ могат да им причинят.  

Оттук администрацията на Доналд Тръмп има две опции: да сключи слабо споразумение, което ще съхрани ядрената и ракетната програма на Иран, или да продължи военните действия, които са непопулярни в и извън САЩ, и които така или иначе не могат да постигнат политически резултати (мазолите изникват по ръцете, не по боксовите круши).  

Ако се стигне до първото (преговори между Вашингтон и Техеран), има голяма вероятност евентуалното споразумение да е по-лошо дори от това, което Доналд Тръмп сключи с талибаните в Афганистан през 2020-та година, което доведе до завръщането им на власт и до загубата на американското влияние в страната за сметка на това на Русия и Китай. Ако се стигне до второто (продължаване на войната), калта вече ще е по раменете на американския президент.

Радикализацията на режима в Иран, което е функция на войната на Израел и САЩ срещу страната, ще доведе до по-нататъшно разширяване на партньорството на Техеран с Москва в сферата на сигурността и отбраната (новият аятолах Мождтаба Хаменей е много по-свързан с руснаците и конкретно с руските служби, отколкото бе неговият баща) и до икономическо такова между Техеран и Пекин (реално ако има държава, която притежава желанието и способностите да участва във възстановяването на Иран, това е Китай, като нито Русия, нито арабските монархии отговарят и на двете посочени тук условия).

Тази студена равносметка обаче има и допълнително измерение, касаещо вече вътрешно-политическото положение на страната. Предвид втвърдяването и радикализацията на режима, въздухът за протест срещу него на самите иранци ще бъде изкаран от техните дробове, а той ще се чуства още повече „с развързани ръце“ спрямо смачкването на каквото и да е гражданско недоволство.

И към този момент в Иран продължава да има мнозинство, което е едновременно както против режима, така и против войната на Израел и САЩ (за този ефект допринесоха ударите по цивилната инфраструктура на страната, както и усещането, че Бенямин Нетаняху води война срещу Иран, яхнал гърба на Доналд Тръмп, чиято цел е не просто смяната на режима, а превръщането на Иран в провалена държава).

Именно тези хора, които видяхме през годините последователно и героично да протестират срещу репресиите, са основната изкупителна жертва на режима в Иран (отвътре), но и на Израел и САЩ (отвън).

Въпреки че компромисите, които САЩ са готови да направят, да са по-видими, значим такъв прави и Иран. Властите от близкоизточната държава многократно заявяваха, че те не са заинтересовани от сключването на временно примирие, но по-скоро от трайно преустановяване на войната със стриктни гаранции срещу нейново възобновяване. Ето обаче, че в случая те клекнаха, приемайки двуседмичното примирие. Вероятно, както стана дума вече, за тази отстъпка важна санкционираща роля е изиграл Китай.

Най-малко две теми – отвъд преговорите по отмяната на санкциите, ракетната и ядрена програма на Иран - могат да взривят предстоящите преговори между Вашингтон и Техеран в Исламабад във всеки един момент.

Едината вече е видима – това, че Израел ще продължи да обстрелва Хизбула в Ливан (а една от точките на иранския план, предпложен на американците, настоява за примирие, включващо и проиранските прокси групи в региона). Нетаняху е в слаба позиция вътрешно-политически – той вече бива атакуван от опозицията в страната, че след сключването на примирието Техеран съхранява балистичната и ядрената си програма, както и наличието на почти половината тон от обогатен уран на 60%.

Другата тема касае режима за преминаване в Ормузкия проток. Има основателни съмнения спрямо това, че Вашингтон и Техеран имат идентично разбиране кога и как трябва да стане това. Така например „отворен“ не означава обезателно „свободен“ или "безплатен".

Разговорите между САЩ и Иран, които трябва да се проведат в Пакистан, крият много неизвестности, но поне едно е ясно:  ако те дадат резултат, това няма да е лъскавият край, на който са се надявали във Вашингтон.