Когато на 3-ти април иранска зенитно-ракетна система (предполага се, че е Majid заради топлинното си насочване, което е възпрепятствало системата за предупреждение на американския изтребител да се задейства овреме) прехваща в обсега си и сваля летящия в югозападната част на страната F-15E Strike Eagle, двамата американци на борда на изтребителя катапултират (вероятно някъде на границата между провинциите Чахармахал и Бахтиари/ Кохгилюе и Бойер Ахмад, съдейки по локализацията на останките на изтребителя).

Пилотът на самолета бива локализиран и изтеглен сравнително бързо в рамките на операция за Бойно търсене и спасяване (CSAR – Combat Search and Rescue). Това е изтегляне в условията на действие на вражеска територия под заплахата от вражески огън, което се извършва с подкрепата на военна поддръжка.

Неговият колега на борда, офицер по системите за въоръжение (WSO,  Weapon Systems Officer), чиято самоличност все още не знаем, който отговаря за радарите, насочването на оръжията и електронната борба на платформата, обаче трябва да се укрива на вражеска територия почти две денонощия.

И ако все още няма достатъчно информация за това как е протекла мисията по неговото изтегляне от територията на Иран, което вероятно ще остане така и в близко бъдеще заради специфично-секретния характер на мисията, то поне някои базови параметри на акцията могат да бъдат посочени. Те не са достатъчни, за да се сглоби цялата картина, но със сигурност са заявка за сюжет, който тепърва ще гледаме по кината.

Загрос: не мащеха, а майка  

Въпреки че американският офицер е бил ранен – неясно дали още при удара на неговия изтребител или при извънредното приземяване – той е успял да се отдалечи от предполагаемата му локация на приземяване, укривайки се в планински процеп на Загрос. Последното е важно, тъй като природният нишов релеф минимализира неговия топлинен отпечатък, който е бил търсен от вдигнатите за целта ирански безпилотни летателни апарати, оборудвани с термовизионни камери.  

Когато е бил в относителна сигурност, той е активирал своя авариен маяк (това е трансмитър, вероятно сложен в екипировката му, която позволява изпращането на сигнал, който трябва да се улови или от сателитите, или от летящи наблизо радари на вдигнати за целта приятелски самолети). Активирането на трансмитъра обаче се случва буквално за секунди и на определен период от време – колкото да бъдат изпратени GPS-координатите му. Всичко повече от това би увеличило риска – какъвто така или иначе съществува - сигналът да бъде уловен и от иранците. Американският офицер изпраща и едно кратко текстово съобщение, за което ще стане дума след малко.

ЦРУ в действие: призраци на радара  

В тази ситуация ЦРУ е трябвало да се задейства на базата на допускането, че локализацията на останките на самолета, евентуално долавяне на сигнала на укриващия се американец и предстоящото движение на спасителните екипи ще дадат представа на Иран в какъв периметър да бъде стеснено извършваното търсене и залавяне на оцелелия офицер.

Това, което прави американското разузнаване в тази ситуация, е стартирането на бърза кампания по дезинформация, в която има поне два елемента (и, разбира се, много повече неясноти).

Първо, ЦРУ „посажда” информация, която оставя удобно да бъде уловена от иранското контраразузнаване, че спасителен екип вече е установил местоположението на американския офицер и се опитва да го изведе извън страната по сухопътен маршрут. Целта е силите на режима да се концентрират в посока, която е различна действителната.

Второ, иранските радиолокационни пеленгатори, които улавят сигналите на комуникация, са наводнени с множество цели: светкащи точки на екрани, всяка една от коiто е фалшива, така че операторите да не могат да установят със сигурност действителните GPS-координати на американския офицер, ако те са били уловени.

ЦРУ вероятно е изиграл роля и на терен – посредством локализирането и обезпечаването на логистична база за действие на терен (изоставено селскостопанско летище на около 22 км от град Шахреза, област Исфахан, на което са кацнали спасителните екипи).

Оперирането от тази база е била най-рисковата част от операцията, защото предназначените за операцията платформи (транспортьори MC-130J Commando II и хеликоптери MH-6 Little Bird/ MH-60 Black Hawk) са били приземени на вражеска територия. Хипотезата е, че от тази импровизирана база малките и гъвкави MH-6 Little Bird, доставени дотам посредством големите транспортьори MC-130J, са летели до локацията на американския офицер, откъдето са го взели и върнали обратно до американските сили, разположени на изоставеното летище.

Бързото локализиране на сравнително подходяща инфраструктура (макар впоследствие да се окаже, че въпросното летище създава проблем за транспортьорите) за извършването на тази операция, както и нейното физическо обезпечаване срещу вражески сили (времето, през което тежки платформи кацат, леки излитат и се завръщат, изчаква се пристигането на резервни самолети, защото два от кацналите са „затънали” и не могат да излетят) повдига редица въпроси като този за възможното съществуване на активи (хора) на терен, който не са кацнали със спасителните екипи.

Ранени криле, здрав дух

По отношение на своята организация, американската операция е имала за цел да се проведе максимално бързо и невидимо. Но в медиите вече има достатъчно информации, които не са потвърдени официално, че в рамките на нейното осъществяване е имало „огневи контакт” между американците и иранците. Ако се потвърди информацията, че има загинали иранци, тя би верифицирало хипотезата за наличието на престрелки между двете страни. Но тези престрелки изглежда са били по-скоро форма на потискащ огън – идеята не е спецчастите да се ангажират в близък бой с врага, защото това би ги забавило и евентуално обезкървило, а по-скоро неприятелят да бъде отблъснат от периметъра на спасителната операция.

Едната информация касае това, че когато командосите от SEAL Team Six са се приближили към скривалището на укриващия се американец, те са стреляли, за да държат настрана намиращи се наблизо вражески елементи (не е ясно дали сили на режима или работещи с него местни формирования).

Другата информация касае наличието на прикриващ огън, извършван включително от летящи  щурмови А-10 Thunderbolt II.

Със сигурност американските сили са били обект на огън при тяхното изтегляне, но когато те вече са били във въздуха, предвид това, че има данни – все още непотвърдени официално, че има повредени хеликоптери MH-60 Black Hawk (и възможно ранени командоси на тях), един или два унищожени А-10 (пилотите са катапултирали съответно над Персийския залив и над Кувейт) и дронове.

Поради „затъване” на изоставената писта в Шахреза, два тежки транспортьора MC-130J и няколко хеликоптера MH-6 Little Bird, които не могат да бъдат качени в идващите по-леки транспортьори Airbus C-295W, са унищожени от американците, за да не попаднат в ръцете на режима.

Венецуела, дръж ми шапката

Операцията, извършена по спасяването на американския офицер по системите за въоръжение от Иран, въпреки че към текущия момент информацията за нея все още да е обвита в секретност, изглежда много по-значителна от онази, в която президентът на Венецуела Николас Мадуро бе „взет” от военния комплекс Форт Тюна в Каракас и отведен до американския съд в Ню Йорк. Това е така поради четири базови причини.

Първо, текущата американската операция за спасяването на американския офицер изискваше навлизането на около 400 км. на вражеска територия (за разлика от стоящата на Карибско море венецуелска столица).

Второ, тя бе усложнена от вече проведената такава за спасяването на пилота на същия F-15 Strike Eagle, което е ориентирало и изострило допълнително контрамерките на режима в Иран.

Трето, операцията се сблъсква с форсмажорни обстоятелства: предназначените за евакуация транспортьори MC-130J не могат да излетят, което налага активирането на план „Б” (чакането на C-295W), което от своя страна удължава времето и риска на мисията. 

Четвърто, за разлика от венецуелския случай, американците не са могли да разчитат, че части от режима ще опосредстват операцията, потискайки възможните контрамерки на терен (това е ролята, която текущият временен президент на Венецуела Делси Родригрес и нейният брат Хорхе Родригес са изиграли при спомагането на неутрализацията на Мадуро).

Вашингтон е реализирал много сложна операция, в която животът на мнозина е бил рискуван за този на един. Този американски офицер, скрил се в пукнатините на планината Загрос, е новият редник Райън по едноименния филм, в който се задаваше отколешният въпрос за математиката и човешкия живот („Сър, математиката не излиза. Къде е смисълът на това да рискуваме живота на осем от нашите, за да спасим само един от нас?”). Но не само въпросът, но и отговорът му може да бъде взет от същата екранизация на Стивън Спилбърг: „Някой ден ще погледнем назад и може би ще решим, че спасяването на редник Райън е било единственото добро нещо, което сме успели да изтръгнем от целия този проклет военен погром.“

„Бог е добър”: къде го пише това в протокола?

Когато командният център на Пентагона е получил съобщението „Бог е добър”, идващо от сваления от F-15 Eagle американски офицер, чиято съдба е била неизвестна, вероятно е имало много повдигнати вежди.

Тези думи не са част от протокола – нито, че сваленият офицер е в безопасност, нито, че предава под чужд контрол. Предвид естеството на полученото съобщение, първоначалната хипотеза е, че американецът е заловен и контактува под външен натиск, чрез който режимът иска да примами една евентуална спасителна мисия в смъртоносна клопка. Налага се разговор с прекия началник на американския офицер, който ще потвърди, че предвид религиозността му, това наистина изглежда като автентично съобщение, изпратено от американския офицер.

Между 36 и 48 часа по-късно американският офицер по системите за въоръжение вече е в безопасност и може лично, а не чрез криптиран сигнал, да свидетелства, че Бог наистина е добър.