Руско-китайската синергия е отличителна черта на международните отношения в текущия им вид, която бе ускорена от войната между Москва и Киев. Синергия – разбирайте взаимодействие и сътрудничество, не означава обаче равнопоставеност.

Именно войната в Украйна увеличи зависимостта на Русия от своя китайски партньор до такава степен, че днес до 90% от технологиите с двойно предназначение, иначе често попадащи под санкции, идват в Москва от Пекин, а цели 57% от руския внос е с китайски произход. От една страна, това означава сигурност на доставките за Русия – нещо като спасителен китайски склад във време, в което доставчиците не спират на твоята улица. От друга, тази зависимост на Москва в търговските линии на доставки е едновременно ценови проблем (липсата на алтернативи заради санкциите не позволява на Русия да преговаря за цени) и структурен дефицит, в който партньорството се превръща в заложничество.

Всъщност хронологията на руско-китайските отношения през последните години е такава на увеличаваща се геополитическа мобилност на Китай (благодарение и на Русия) и на успоредно на това намаляваща такава на Русия (благодарение и на Китай). Партньорството между Пекин и Москва работи и за двете, но не по един и същи начин: значението на Китай за Русия е безалтернативно, докато Москва за Пекин е просто една от геополитическите опции (това се вижда най-ясно в търговските им отношения, където делът на Русия в общата външна търговия на Китай възлиза на едва около 4%).

Този дисбаланс в отношенията им често се опитва да бъде заметен под килима от формулировки като „партньорство без граници“, което е „всеобхватно“ и „стратегическо“, насочено към мултилатерализъм в света, освободен от „закона на джунглата“ и еднополярността (на САЩ).

Но всъщност под тези щедри етикети Русия все по-често намира себе си като подизпълнител на китайската воля и интереси, включително когато Пекин предпочита да остане с „чисти ръце“: вбиването на клин между САЩ и ЕС в НАТО, ангажирането на наемническите руски формирования в Сахел, които да „изблъскат“ влиянието на ЕС (и Франция) от региона, предоставянето на разузнавателна информация и военни компоненти на Иран, ъпгрейдването на военните и космически технологии на Северна Корея с руски хардуер и т.н.

Китай разпознава потенциала, който Русия има като „провокатор“, който ревизира неприятелската конюнктура (в Европа, Африка и Източна Азия) и като „стабилизатор“, който утвърждава угодната конюнктура (в Куба, Иран и Северна Корея). Но когато интересите на Русия не съвпадат с тези на Китай, то тогава Москва влиза в ролята на „отстъпчив комуникатор“, който се съобразява с конюнктурата (в Централна Азия и Индия, където Пекин и Москва имат все по-големи поводи за разногласия).

Затова червеният килим, който бе разпънат пред Владимир Путин в Пекин, е най-малкото, което руският президент заслужава. Въпросът е, че той не получи много повече от Си Дзинпин в рамките на посещението си в Китай.

Сключените споразумения между двамата са по-скоро продъжление и разширяване на вече съществуващи между двете страни такива, касаещи улесняването на стокообмена между тях, разплащането в национални валути, технологичния обмен и удължаване на безвизовите регламенти между двете държави.

В същото време обаче отново няма конкретно развитие спрямо проекта на газопровода „Силата на Сибир 2“, за който Русия лобира вече от над пет години.

Този проект продължава да се сблъсква с резерви от страна на Пекин. На стратегическо и концептиално ниво Китай вижда в него риск за диверсификацията на енергийните си източници (Москва вече осигурява до 20% от внясяните от Пекин природен газ и петрол, а ако „Силата на Сибир 2“ се реализира, той ще увеличи двойно този процент), а на конюнктурно ниво – Китай се възползва от липсата на опции пред руските въглеводороди и иска Москва да обещае още по-ниска цена за тях. И в случая това, което чухме от Кремъл спрямо уверенията за принципното разбирателство спрямо реализирането на „Силата на Сибир 2“, е същото, което вече сме чували, и което вероятно ще слушаме и на следващите срещи между Владимир Путин и Си Дзинпин.

Липсата на значими конкретни споразумения на двустранна основна между Пекин и Москва ни подсказва, че значението на срещата между Си Дзинпин и Владимир Путин всъщност трябва да се търси в политическото измерение. И за двамата президенти то е недвусмислено.

На символно ниво нищо не материализира по-добре обобщаването на китайския геополитически център в международните отношения повече от домакинството на Си Дзинпин на Доналд Тръмп и Владимир Путин в рамките на по-малко от седмица (макар в това да има и случаен елемент, доколкото визитата на ръководителя на Белия дом да бе планирана за март месец). Нещо повече: в нито една от двете си срещи с Тръмп и Путин китайският президент не направи компромис с интересите на страната си в името на маркетингово опаковане на „сделка“. Чисто публичното измерение на тази властова диалектика между тримата ги представи като една китайска планета, около която се завъртяха два спътника – американски и руски.

Владимир Путин, от своя страна, използва посещението си, за да утвърди контакта си със „силния на деня“ пред лицето на усложнена военнна обстановка в Украйна и все по-организирния отпор на Европа спрямо ревизионистичното поведение на Москва. Разбира се, руският президент не изпусна възможността да посочи страната си и като сигурен източник на въглеводороди предвид блокажа на Персийския залив, въпреки че Киев – посредством ударите по енергийната инфраструктура - успява успешно да неутрализира поне частично износна и капацитета на Русия да рафинира суровия си петрол. Последното, впрочем, увеличава зависимостта на Москва от Китай посредством капацитета на Пекин да рафинира суров петрол. Но успоредно на провеждащото се в момента мащабното военно учение с ядрени оръжия, стартирано от Москва в различни части на страната и акваториите на два океана, посещението на Путин в Китай трябваше да придаде на демонстрацията на военна сила и паралелна дипломатическа тежест. Посланието на Кремъл е ясно: Путин контролира ситуацията.

Субординацията във взаимоотношенията между Пекин и Москва обаче не дава пълната картина на партньорството между тях. Русия може да даде стратегическа дълбочина на Китай, каквато Поднебесната империя няма сама по себе си. Именно посредством морските територии на евразийската страна Пекин се надява да развие и използва Северния полярен път за връзка с Европа и за достъп до водите на Гренландия, заобикаляйки стратегическите уязвимости на протока Малака между Индийския и Тихия океан, както и да си осигури роля в добива и разработването на ресурсите в Арктика.

Проблемът за Москва тук обаче е, че Владимир Путин търгува геостратегическите активи на Русия за политическото благоразположение на Си Дзинпин. А последното, за разлика от политическата и икономическата география на една страна, винаги може да падне в жертва на конюнктурни динамики.

Затова, както бе споменато по-горе, партньорството между Русия и Китай работи и за двете страни, но не по един и същи начин. В него Си Дзинпин получава стратегически активи, а Владимир Путин – тактически.

Руският президент, подобно на американския му колега преди това, получи и снимка на лустросано опънатия червен килим в Пекин. И не много повече от това.