Точно това се случи след краткия разговор между българския външен министър Велислава Петрова и външния министър на Северна Македония Тимчо Муцунски в Брюксел. Разговор, който според Петрова е бил първа среща с ясно послание – че европейският път на Скопие минава през изпълнение на поетите ангажименти към ЕС и че България няма да отстъпи от позицията си.

Но истинската новина не беше самият разговор. Истинската новина беше паническата реакция от Скопие.

Муцунски побърза почти демонстративно да омаловажи ситуацията, обяснявайки, че това не било „среща“, а „едноминутен разговор в кулоарите“. И сякаш това не беше достатъчно, последва и добре познатата линия – обида, емоция и игра с идентичността. Македонският министър обяви, че използването на термина „северномакедонци“ било „неуместно“ и настоя, че „македонците са македонци“.

Това е старата школа на скопската политика. Когато нямаш аргумент по същество, сменяш темата. От европейските критерии към емоционалната реторика. От ангажиментите към „идентитетот“. От реалните проблеми към вечната антибългарска мобилизация.

Защото въпросът днес не е как Муцунски нарича разговора. Въпросът е защо в Скопие продължават да се страхуват от истински диалог с България.

Велислава Петрова всъщност каза нещо пределно ясно в Брюксел – че проблемът вече не е двустранен спор, а част от рамката между Европейския съюз и Северна Македония. И това е факт, който в Скопие болезнено отказват да приемат.

Години наред политическият елит в Северна Македония продаваше на обществото илюзията, че България е временна пречка, която Европа рано или късно ще заобиколи. Само че днес реалността е различна. Българската позиция е част от европейския консенсус. А това руши цялата вътрешнополитическа конструкция, върху която се крепеше антибългарската реторика в Скопие.

И затова една минута разговор предизвика толкова шум.

Защото в тази една минута стана ясно нещо много неудобно – че София вече говори по-спокойно, по-уверено и с ясното съзнание, че няма нужда да се оправдава за историята си, за езика си и за националната си памет.

Докато в Скопие още реагират нервно на всяка дума, всяка среща и всяко напомняне, че европейската интеграция не минава през лозунги, а през изпълнение на договореното.

И тук е големият проблем на македонската политика – тя все още води битките на миналото, докато Европа очаква решения за бъдещето.

Муцунски вероятно смята, че е спечелил точки пред вътрешната публика с фейсбук публикацията си. Но всъщност показа друго – колко дълбок остава страхът в Скопие от нормален, честен и равнопоставен разговор с България.

А истината е, че отношенията между двете държави няма да се подобрят с театрални реакции и дипломатически обиди. Те ще се подобрят едва когато политиците в Северна Македония престанат да превръщат България в инструмент за вътрешна употреба.

Защото историята не се променя с публикации във Facebook.

И европейското бъдеще не започва с бягство от неудобните разговори.