Главата я няма, но краката са там. Как Иран оцелява без Хаменей?
AP/БТА
В крайна сметка има нещо общо между САЩ и Иран: пет дни след старта на войната, нито една от двете не се намира там, където би желала. Вашингтон не успява да превърне военния си успех в политически, a скоростта, с която и без това асиметричните възможности на Техеран се изчерпват, е по-бърза, отколкото предполага стратегията за оцеляването на режима
Пет дни след началото на войната, съвместната кампания на САЩ и Израел срещу Иран демонстрира изключителни резултати във военно отношение. Способността на Техеран да извършва нападателни удари е силно потисната, предвид унищожаването на голям процент от пусковите установки (Техеран продължава да има „на склад“ ракети, но прогресивно намаляват платформите, от които те да бъдат изстрелвани). Дефанзивните възможности на режима също са стихващи (унищожи са ПВО системите с далечен обсег на действие като S-300 и Bavar 373, както и системите за ранно предупреждение).
Резултатът от това е прозаичен: САЩ и Израел имат увеличаваща се свобода на действие над небето на Иран, докато възможността на Техеран да извършва сложни удари с балистични и крилати ракети се формализира.
Това поставя Иран в ситуация, в която остатъчната противоракетна защита се обляга на също намаляващите системи с близък обхват на действие, а офанзивните възможности се канализират все повече чрез употребата на безпилотни летателни апарати. Последните са по-евтини, по-бързи за производство, в голямо количество, по-мобилни за експлоатация и по-ефективни (неутрализацията им изисква скъпоструващи и трудни за възстановяване ракети прехващачи – затова американските милиони долари свалят иранските хиляди долари, макар Вашингтон да се адаптира, използвайки все повече „дронове-прехващачи“).
Само за пет дни САЩ и Израел наложиха военна доминация над Иран. Но военният успех на Вашингтон и Тел Авив не се екстраполира в политически. Елиминирайки аятолах Али Хаменей (и редица фигури от иранския естаблишмънт) Вашингтон и Тел Авив обезглавиха режима. Защо тогава краката му стоят още стъпили на земята?
Подложен на системни удари, вместо режимът в Техеран да премине към модерация на поведението си с цел неговото съхранение, той извървява обратния път: към допълнителното си „втвърдяване“. Този извод се налага на базата на три критерия: кадрови решения, пропагандни послания и конкретни действия.
Кадрите: текущият преврат на пагона срещу тюрбана
Ако може да се направи обобщаващ извод по отношение на кадровите решения, той е следният: елиминираните фигури на режима в Иран бяха заменени от още по-твърдолинейни кадри. Тази равносметка касае широк набор субекти – от новия ръководител на Ислямската революционна гвардия Ахмад Вахиди до „повишаването“ на статута на сина на Али Хаменей, Моджтаба Хаменей. Това е „поколението на обсадата“ – хората, за които войната със САЩ и Израел е въпрос на modus vivendi.
Въпреки че няма официална информация за избирането на Моджтаба Хаменей за следващ аятолах, изобщо лансирането му е показателно за военния преврат, който Ислямската революционна гвардия прави спрямо кликата на моллите (Моджтаба е протежето на Пасдаран, с което гвардията иска да поеме окончателен контрол върху страната, предефинирайки отношенията между военните и аятоласите).
Пропагандните послания: „интелектуалният тероризъм“ е по-опасен от вражеските ракети
Успоредно на налагането на тезите за стабилност и приемственост в режима, медиите в Иран атакуват всички политици, които са от реформаторското и умереното крило.
„Времето на усмивките и фалшивата дипломация приключи. Тези, които години наред проповядваха отстъпки пред Големия сатана (САЩ), днес са съучастници в пролятата кръв на нашите мъченици. Техният интелектуален тероризъм е по-опасен от вражеските ракети.“ Това написа тези дни агенция Fars (медия, отразяваща гледната точка на Ислямската революционна гвардия).
Значими хора като бившия президент Хасан Рухани и бившия министър на външните работи Джавад Зариф нямат достъп до официалните медийни канали на режима, а когато става дума за тях – като в случая с цитата от Fars, те биват сочени с пръст като виновници, които са продавали илюзицията на иранския народ, че с врага може да се преговаря. Внукът на Рухола Хомейни, Хасан Хомейни, е продуктово позициониран като верен и любящ системата неин служите. Изобщо в медийната среда на Иран цари мобилизация и хомогенизация около мотива за войната и врага.
Дроновете и свободата на обречения
Иранските атаки с безпилотни летателни апарати по съседни ислямски държани, с акцент върху производителките на въглеводороди от Персийския залив, са признак на държава, която е поставена до стената и играе „ва банк“. Това е синдромът на свободата на обречения: когато няма какво повече да губиш, знаеш, че вече всичко ти е позволено.
И Иран е драстично успешен в това отношение. Катар на практика е спрял производството на втечнен природен газ (LNG). Саудитска Арабия се опитва да пренасочи износа си на петрол през Червено море, заобикаляйки Ормузкия проток, след като най-голямата рафинерия в страната Рас Танура бе ударена с дронове. Ирак също не може да изнася петрол през Басра (през Персийския залив) или през Киркук (през Турция).
Резултатът от военния отговор на Техеран трябва да се търси в именно в цената на въглеводородите, прекъсването на глобалните линии за доставки и отложените полети, а не в дима, издигащ се от американски бази. Но тези атаки на Иран – включително срещу близки до страната държави като Оман, освен че целят покачване на цената за САЩ и съюзниците им, са инвестиция за задълбочаване на войната, превръщайки я в регионална.
Устойчивостта на режима в Иран и неговото допълнително „закостеняване“ в ситуацията на активни бойни действия накара САЩ да предифинират в движение своите цели. Доналд Тръмп и хора от администрацията му „изтриха“ смяната на режима като такава и посочиха по-обозрими цели: унищожаването на военно-морския флот на Иран, ракетната и ядрената му програма, както и прекъсването на връзката на страната с нейните прокси-групи в региона.
Тази промяна бе първото поражение на Доналд Тръмп в този конфликт, понеже тя негласно показа, че Вашингтон – макар и в движение – е осъзнал, че използваните средства (удари от дистанция) могат да не се окажат достатъчни за положените цели (смяна на режима). Това е грешка на планирането, а предефинирането на приоритетите реферира към несбъдването на очакванията на Тръмп и Нетаняху спрямо Иран след „обезглавяването“ на страната.
Последвалите обяснения на американския президент, в които той каза, че САЩ са атакували Иран, защото Техеран е представлявал непосредствена заплаха за Вашингтон, са толкова несъстоятелни, че по-скоро демонстрират обяснителния режим, в който на Тръмп му се наложи да изпадне пред критиката, че вкарва САЩ във война с държава, която няма отношение към сигурността на Вашингон, заради друга държава (Израел).
В крайна сметка има нещо общо между САЩ и Иран: пет дни след старта на войната, нито една от двете не се намира там, където би желала. Вашингтон не успява да превърне военния си успех в политически, a скоростта, с която и без това асиметричните възможности на Техеран се изчерпват, е по-бърза, отколкото предполага стратегията за оцеляването на режима.
Редактор
Мартин Табаков е доктор по политически науки от НБУ. Интересите му са свързани с международните отношения и конкретно към американската и турската външни политики, които е коментирал в редица специализирани и популярни издания. Работил е като съветник към Политическия кабинет на Министъра на външните работи на България.
Коментари (0)