Културата или зрелището: Анкета на ТАРАЛЕЖ в Студентски град

Българската действителност живее в двойна перспектива. От едната страна са хората, които чакат вода по график, болници с недостиг на средства и специалисти, квартали без отопление и пътища, които убиват десетки при всяка катастрофа. От другата страна е телевизионният екран – фабрика за нови „национални герои“, чиято слава се гради върху агресия, лукс и сенчести биографии. Никога досега не са се излъчвали толкова много риалити формати едновременно – зрелища, които превръщат скандала в новина и насилието в атракция. Така, по думите на Ги Дебор, „обществото на спектакъла“ окончателно измести реалността: катастрофите по пътищата се преживяват като статистика, а катастрофите на екрана – като шоу.

„Обществото на спектакъла“ и маските на славата

Свят, в който реалността е подменена от зрелището, а съдържанието няма друг смисъл освен да бъде консумирано. В него Андон от „Къщата на инфлуенсърите“ изстрелва кариерата си чрез обиди на етническа основа и заплахи за насилие, които вместо да го маргинализират, го издигат в центъра на вниманието. Ана Шермин от „Ергенът“ демонстрира как женската идентичност може да бъде сведена до лукс, пари и обсесивно консуматорство, зад които се прикриват скромни корени. В същото предаване Емили Шишкова, позната с прояви на агресия, бе легитимирана като „автентична“ и „истинска“, превръщайки обвиненията за побой в поредна забавна реакция. Памеца, с минало на арести за наркотици, бе изграден като харизматичен образ, при когото престоят в затвора не е позор, а екзотика. А Мути в „Биг Брадър“ превърна религията от лична вяра в инструмент за унижение и сензация, свеждайки духовността до евтина провокация.

Така се сбъдват предупрежденията на Жан Бодрияр за симулакрумите – образи без истина, копия без оригинал. Ако при Замятин в „Ние“ имената бяха заменени с цифри, нашият телевизионен тоталитаризъм е още по-фин: той запазва имената, но ги изпразва от съдържание. Андон, Ана Шермин, Емили, Краси, Памеца, Мути – всички те са маски, които поддържат един и същ спектакъл на унификацията.

Медийната дистопия

Културата е изтикана в периферията. Литературата, театърът, киното – някога носители на независим дух – са удавени в шум от конфликти, крясъци и фалшив разкош. Младите вече не търсят хоризонта на мисълта, а броя на гледанията; не истината, а лайка. Реалността е заменена от имитация, а критичното съзнание – от аплодисментите на масовото съучастие. Това е медийната дистопия, в която живеем: свят без граница между реалното и фалшивото, между ценността и сензацията, между човека и маската.

Ако не поискаме нова етика на солидарност, уважение и диалог, ще останем доброволни пленници на спектакъла. И тогава пророчеството на Оруел ще се сбъдне не като метафора, а като диагноза: никой няма да търси промяна, защото всички ще аплодират унификацията.

Последвайте Таралеж в

Редактор

Радина Чакърова