Снимка: БТА

"Ако изборите променяха нещо, щяха да ги забранят". Вероятно и вотовете за недоверие.

В последните години свикнахме да ходим на избори по-често, отколкото на роднински срещи с братовчедите си. Откакто беше съставен кабинетът "Желязков" - 16 януари 2025 г., на хоризонта му все се задава някой вот на недоверие. И резултатите все са предизвестени. А дебатите преди гласуване стават все по-некрасноречиви.

Последната тема, която можеше да събори кабинета, беше вътрешна сигурност и правосъдие. Това е базова необходимост, но вместо конструктивни разговори, някои депутати си позволиха да преминат границата на добрия тон. И не само това. Освен краткото и ясно изявление на бившия правосъден министър Атанас Славов, който мотивира основното - че институциите не работели (особено 5-6 месеца около избори) и обосновката, че МВР действала на пълни обороти, от настоящия вътрешен министър Даниел Митов, някои политици използваха времето за лични обяснения и закачки. Думите на депутата Мария Илиева, че сме четвърти в света по онлайн насилие към деца, сякаш потънаха в потока на изявления.

Какво липсваше на дебата по вота?

На първо място - експертност и честност.

Сигурността е въпрос на усещане. И не само. Тя е резултат от постоянни, целенасочени усилия, споделени ценности и лична отговорност. И от приемственост. И от сътрудничество. И от отношение - към хората до нас, към хората след нас. Към самите нас - с думите, с отношенията. Не само пожелание, не само прехвърляне на обвинения. И вътрешната сигурност на една държава е добре да бъде една от точките, по които има приемственост. Защото засяга всеки от нас. Защото е базова нужда, защото върху нея се гради просперитета на една държава. И защото, който и да е министър по света, ако е абсолютно честен, ще признае, че каквото и колкото и да е направено в неговия мандат, е недостатъчно. Недостатъчно е, докато дрогата стига до децата по-лесно от поръчка за пица. Недостатъчно е, когато институциите са отдалечени като камъни в бурна река. 

И проблемите се натрупват. И не се решават само от едно министерство, от една служба, от един експерт. Ако имаше вълшебни пръчици за решаване на проблемите, вероятно щяха да бъдат купени с инхаус поръчка. Но няма. 

Сякаш няма и желание и да се гради на ясни, коректни основи, да се върви напред. 

Защото след 10 г. никой няма да помни словесните висини на вчерашния ден. Хората ще помнят, че един български полицай почина, охранявайки сградата на един парламент. В същото време, в тази сграда депутатите приеха спорни законодателни промени, които вероятно дават възможност за леко овладяване на стратегически ценности - Пощите и Железниците. Пощите - често това е единствената оставена следа от държавността в запустелите села.

И ако сега пътуването с БДЖ, каквото и изпитание да е, остава най-евтин транспорт, след години, хората с ниски доходи може да седят като крепостни селяни в отдалечените села, защото нямат автомобил, а до техния район вече не минава и влак. А това е по-страшно от днешните словесни битки на хората, изправени под прожекторите на властта.

На второ място - липсваше мисъл за бъдещето

Докато в пленарна зала се замеряха с данни от статистиката, цветущи изрази и лични нападки, в периметъра около триъгълника на властта почти ежедневно може да се видят деца, които просят, хора, припаднали на улицата от различни субстанции. Идва зима, температурите падат - какво би станало с тях? Или това не е въпрос на вътрешна сигурност, защото те не са избиратели и съдбата им е само социален и здравен проблем? Нима всичко е толкова разделено, нима не успяваме да видим как всяко скромно решение се отразява като домино на останалите нишки и то не в една система? 

Имат ли управляващите и опозицията нещо, което ги обединява? Предстои определянето на бюджет за 2026 г., очакваме влизането на страната ни в еврозоната, искаме подобряване на инфраструктурата. Как може да стане това, ако хората, които трябва да вземат решения комуникират помежду си по начин, по който родителите не позволяват да си говорят децата им? 

И докато в центъра на София те се карат, някъде там - в покрайнините на града едни деца посягат към "чай", амфети, цигари. Това, разбира се, е отговорност на семейството , обществото а защо не... и на самите деца. 

И дори този вот да беше успял - какво реално щеше да стане? Рокада в управлението и натиск над изпълнението, лека структурна фризура и нови коли за парламента.

Стигнахме ли вече до точката на безразличие? Или нивото на избирателната активност е само каприз. И не, не липсват закони, стратегии, наредби. Липсват други неща - човешки. Липсва структура за реална цялостна грижа за пострадалите от домашно насилие, липсват възможности за индивидуален подход, липсва отношение към обикновения човек, който по случайност е избирател.

На трето място - липсва практичност. Не само политолозите забелязват, че политиците ни са в друга реалност.

Колко от хората в парламента са се опитвали да решат някой дребен проблем в амплоато си на обикновен гражданин? И какъв е бил резултатът? И това не е ли въпрос на сигурност, на правосъдие?

А всъщност вътрешната сигурност има ясни измерители - сигурността на обикновения човек. Когато възрастна жена се прибира с документи и пазарска чанта и е съборена на земята и ограбена, да получи човешко отношение в полицията. Малко е. Едно разбиране и помощ, които дори не се учат в училище. Но това вероятно не е измерител на вътрешната сигурност. Както и "обичайните" домови кражби - докато семейството е на почивка, някой е отключил дома му, претършувал е, напръскал се е с парфюма на собственика и е заключил, излизайки необезпокояван. Решението на тези дребни случки, очакваха да чуят хората по време на дебата в и около парламента. Може да са малки, но са реални.

Защото вътрешната сигурност не е само МВР. Но в деня на вота полицаите бяха събрани около парламента с надеждата, че целият крими контингент през това време е пиел кафе. Или както често се случва - служителите на реда са били извънредни часове работа. 

А надеждата за всеки парламентарен ден, за всяко решение на МС, е то да бъде наистина в полза на безименния гражданин - обикновен човек, с обикновена работа, който се грижи за своя обикновен дом. И комуникацията да е поне на нивото на длъжностите, които изпълняват хората, облечени с власт - човечна, добронамерена, с грижа, с представа, че обществото ни е цялостност.

И като говорим за сигурност - каква е сигурността на хората в селата, където няма дори един полицай, където пощата е затворена, а влакът отдавна пропуска тяхната гара?

Илюзия ли е липсата на сигурност по улиците, на свободен достъп до различни точки на страната?

И дори не само шофирането с висока скорост, неспазването на правилата по пътищата и наличието на здрави тротоари. Да, обикновени, сигурни тротоари, по които хората със зрителни проблеми спокойно да вървят.

Липсва обществен транспорт до отдалечените райони в страната. Липсва понасяне на отговорност, когато младежи трошат единствената люлка за деца с увреждания и не получават дори обществено порицание. Липсва позиция, когато някой си позволи да безчиства в сграда, където хора със специфични нужди получават така нужната им услуга, която им подобрява живота. Това може да искаме от политиците.

И честно признание - "аз сгреших, аз направих, аз не направих". Едва ли има политик, който би проявил подобна смелост - ще го изядят и свои и чужди. Затова лесно сочат с пръст другия и се обиждат като първолаци. 

Но едно нещо може да поискаме и от себе си - човешко отношение. Достойнство, че не може да позволим нашите близки да са в окаяно положение.

Силна държава не се гради върху страх, гради се с доверие, честност, отговорност.

Последвайте Таралеж в

Редактор

Весела Веселинова