Насилието срещу жените на Балканите – от ножа до камерата.

Анкета на ТАРАЛЕЖ показва, че в България жените все още вървят по улиците като на чужда земя — с ключовете в юмрука и страха в гърлото. Страхът е станал навик. А навикът – условие за оцеляване.

Според Европейската агенция за основни права, една от три жени в ЕС е била жертва на насилие. Докато статистиката се чете с безразличие, имената остават.

Ирина Димитрова от Трявна – 21 години. Убита след десетки подадени сигнали. Жена в София – парализирана след побой от партньора си. Днес – мъртва. 59-годишна жена в Могилино. Убита от съпруга си. „От години я биеше“, казват съседите. Дебора Михайлова от Стара Загора – 18 години. Намушкана и обезобразена през юли 2023 г. Бившият ѝ приятел ѝ нанася стотици порезни рани и обръсва главата ѝ. Прокуратурата първоначално определя нападението като „лека телесна повреда“, а едва след обществения натиск случаят е преквалифициран в опит за убийство.

Дебора оцеля. Но историята ѝ показа друго лице на насилието — институционалното, което убива с бездействие.

Според Българския хелзинкски комитет, между 2018 и 2023 г. българските съдилища са произнесли 109 присъди за фемицид. В близо 70% от случаите е имало предишно насилие, а в половината – заповед за защита. Всички – закъснели.

В Босна и Херцеговина мъж застреля бившата си съпруга Низама Хецимович – на живо в Instagram. В Гърция полицай уби приятелката си пред управлението, където тя беше дошла да подаде жалба. В Сърбия десетки жени умират всяка година от ръцете на партньори, докато държавата още отказва да произнесе думата „фемицид“.

През 2025 г. Полша се събуди с нова епидемия – „Szon Patrol“. Млади момчета с жълти жилетки обикаляха молове и улици, снимаха момичета и качваха клипове в TikTok. „Покажи я!“, „Срам я е, но я снимай!“ – това бяха репликите.

„Това е насилие, което изглежда безобидно, но променя психиката на жертвите,“ казва журналистката Аня Виевска от Варшава. „Момичетата се страхуват да излязат. Учат се, че тялото им е обществена собственост.“ Полските власти се намесиха късно — след над 12 000 публикувани клипа.

Ако някой си мисли, че това не може да се случи тук — греши.

Български жени разказват за мъже, които ги снимат тайно в градския транспорт и качват кадрите в Telegram групи. Сайтът „Майко Мила“ писа за „мъжа, който снима жените на София“ – без обвинения, без наказание. В социалните мрежи има групи с хиляди участници, които споделят снимки на жени от Facebook с коментари като: „Тази ще я взема в багажника“ или „Ето как трябва да изглежда жена.“

Организацията „Зонта България“ нарича това „пандемия на кибернасилието, за която не говорим.“ Формите са различни – хакване, revenge porn, проследяване, заснемане без съгласие – но ефектът е един и същ: страх. Срамът се изнася в интернет, а жената губи правото върху собствения си образ.

Тези момчета не идват от нищото. Те са продукт на култура, която им повтаря, че „истинският мъж“ не плаче, а командва. Още от малки попадат в алгоритмите на TikTok и YouTube, където Андрю Тейт и десетки други „алфа гурута“ проповядват, че жената е плячка. Това вече е индустрия на омразата, поддържана от милиони гледания.

„Днес момчетата се възпитават от алгоритми, не от родители. Алгоритмите не учат на съчувствие, а че жената е проблем, който трябва да бъде контролиран,“ казва психоложката Силвия Дончева.

Когато мъжът се чувства икономически безсилен и социално застрашен, контролът над жената се превръща в последното му доказателство за сила. Бедността не оправдава насилието – просто му дава фон, върху който да изглежда „нормално“.

В България няма организиран „Шон контрол“, но условията вече са тук. Имаме култура на безнаказаност, интернет, който превръща жената в мишена, и институции, които реагират едва след погребението.

„Мълчанието е съгласие,“ пишеше на плакатите в Сараево след убийството на Низама Хецимович. В България мълчанието е система.

Държавата има нужда от реална политика за защита на жените – не от PR акции и розови лентички. Нужни са бързи реакции на сигнали, образование по съгласие, наказания за кибернасилие и платформи, които поемат отговорност.

Всяка камера, насочена към жена без съгласие, е оръжие. Всяко мълчание – съучастие. Не жените трябва да променят маршрута си. Обществото трябва да промени посоката си.

Последвайте Таралеж в

Редактор

Радина Чакърова