Бодли

Нощта, в която тишината замени правото

1 февруари 2026, 17:37
Таралеж ПК

„Народният съд – бутонът Delete на българската държава: Истории на изтритите

София е притихнала под зимния студ. Улиците още носят белезите от бомбардировките, а въздухът е тежък – не само от разрухата, а от очакване. Не онова очакване на край на войната, а по-дълбоко и по-мрачно — очакване на нещо, което няма да бъде изречено на глас. В затворите няма сън. Има стъпки, кратки заповеди, отварящи се врати.

Хората не са изведени на процес. Те са изведени към край. Някои разбират веднага. Други още вярват, че истината ще бъде чута. Но тази нощ истината няма значение.

Зад тази нощ стои не хаосът на войната, а хладната логика на властта. Името ѝ е Народен съд в България. Създаден след преврата на 9 септември 1944 г., той започва работа в края на годината като извънреден трибунал, чиято задача не е да установява индивидуална вина, а да ликвидира стария държавен и обществен елит. Само месеци по-късно, в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г., се произнасят и изпълняват най-масовите смъртни присъди в българската история.

За кратко време през този процес преминават над единадесет хиляди души. Около две хиляди и седемстотин са осъдени на смърт. Хиляди други изчезват в затвори и лагери, губят имуществото си и правото на нормален живот. Репресиите не приключват с процесите – те продължават години наред чрез арести, интернирания и извънсъдебно насилие.

Сред унищожените не са само политици. Разстреляни са министри и народни представители, десетки генерали и висши офицери, професори, лекари, инженери, журналисти, издатели, духовници и обществени фигури. Мнозина са ветерани от Балканските и Първата световна война, носители на ордени за храброст. Някои попадат под ударите на съда по доноси, други заради лични вражди, трети просто защото са образовани, влиятелни или независими.

Особено показателен е ударът срещу монархията. След смъртта на цар Борис III страната се управлява от регентство от името на малолетния му син Симеон II. В нощта на масовите екзекуции са убити и тримата регенти – Кирил Преславски, брат на царя и представител на династията, Богдан Филов и Никола Михов, висш военен и началник на Генералния щаб. С тяхната смърт не просто се елиминират личности – прекъсва се институционалната приемственост на държавата, а монархията е фактически обезглавена. Малко по-късно царското семейство е принудено да напусне България.

Народният съд не действа като съд в смисъла на правото. Делата често траят часове, понякога минути. Защитата е формална, свидетелствата – подбрани, обжалване не съществува. Целта е скоростта на унищожението и сплашването. Тела се хвърлят в ями от бомбардировките край София и в други градове на страната, без кръст и без име. На близките често не се казва къде са погребани. Заедно с хората се заличава и паметта за тях.

Затова 1 февруари не е просто дата на екзекуции. Той бележи момента, в който държавата официално заменя правото с разправа и започва системен политически терор. За една нощ е обезглавен политическият, военният и интелектуалният елит на България – хората, които носят опита, знанията и обществената тежест на нацията.

Историята на Народния съд показва колко лесно страхът може да бъде превърнат в управление, как институциите могат да се използват като оръжие и как насилието може да бъде представено като необходимост. Тя обяснява защо след 1945 г. България влиза в десетилетия на мълчание, автоцензура и подчинение – и защо последиците от онази нощ се усещат далеч след последния изстрел.

Това са историите на изтритите – хората, чиито животи бяха сведени до ред в присъда, а съдбите им хвърлени в безименни ями. Истории, без които не може да се разбере нито миналото, нито настоящето.

Цената на свободата

Днес България живее в демократична държава с гарантирани граждански права, свобода на словото и върховенство на закона като част от Европейския съюз — реалности, които изглеждат естествени, докато не си спомним колко лесно могат да бъдат разрушени. Свободата не възниква от декларации, а от болезнен исторически опит, в който липсата на право и справедлив процес води до страх, репресии и масово унищожение на човешки съдби.

1 февруари е денят, в който почитаме жертвите на комунистическия режим и си припомняме какво се случва, когато демокрацията е заменена с насилие, институциите — с разправа, а законът — с политическа воля. Това не е просто възпоменание за миналото, а напомняне, че свободното общество съществува само докато защитава правото, човешкото достойнство и справедливостта.