БТА

Подиумът и пустотата — Лични истории, които изобличават спортната политика

През лятото на 2017 г., зад касата в хипермаркет в Сливен, 19‑годишният Божидар Андреев сканираше баркодове, за да се издържа. Живееше в склада на чистачките в залата, тренираше без средства, без правилна екипировка и без нормални условия за възстановяване. Седем години по‑късно се качи на почетната стълбичка в Париж и донесе бронзов медал за България, но вместо дългоочаквани овации и стабилна подкрепа от институциите обяви край на кариерата си. Причините не са само личното разочарование: неизплатени заплати, забавени премии, липса на условия за подготовка и системно пренебрежение от страна на отговорните структури.

„Подиграват се с нас. Спирал съм да тренирам, защото нямаше как да продължа“, казва той в интервю за BTV. Треньорът му Пламен Братойчев разказва, че Божидар е живял в гаража му, тренирал е с почти никакви средства и е бил на ръба да се откаже още преди олимпиадата. Това не е само лична трагедия и не е просто история за непоклатим дух — това е диагноза за състоянието на българския спорт: таланти, родени и възпитавани в лишения, изведени на подиума от воля и човешка подкрепа, но оставени сами веднага след или преди най‑важния си старт.

Истории като тази се повтарят в различни поколения и дисциплини. Станимира Петрова, световна шампионка по бокс през 2014 г., разказва как е тренирала без адекватна екипировка и е плащала сама лагери и участия. Ивет Горанова, олимпийска шампионка по карате от Токио 2021, след златото е трябвало да търси спонсори и частна подкрепа, за да продължи подготовката си на световно ниво. Антоанета Костадинова, сребърна олимпийска шампионка от Токио 2021, описва тренировки в зали с остаряла техника и без физиотерапевт, което затруднява възстановяването и прогреса. Християн Стоянов, параолимпийски световен шампион по лека атлетика през 2019 г., често тренира при минимална материална и логистична подкрепа, а видимостта и достъпът му до ресурси зависят от човешка доброта и неправителствена помощ. Пенчо Вичев, треньор и олимпийска гордост от 80‑те години, обобщава: ,,Ако спортът не получава подкрепа от държавата, няма как да има шампиони за бъдещето''.

В леката атлетика и други индивидуални спортове млади таланти успяват да пробият, но без дългосрочна държавна стратегия мнозина изгарят преди да достигнат пълния си потенциал.

Образът на политическата снимка като ключ към подкрепата стана болезнено ясен след появата на снимка на Карлос Насар в личния профил на Бойко Борисов, а дни по-късно трикратният световен шампион позира в кабинета на Делян Пеевски. Насар призна: „Направих компромис, протегнах ръка към федерацията“ .Тези думи и острата реакция на обществеността показват колко лесно усилието за осигуряване на ресурси може да се превърне в политически символ. Различните тълкувания на постъпките му ни карат да се замислим дали бронзовият медалист Божидар Андреев щеше да продължи да работи в супермаркета, ако имаше възможност за подобни срещи.

Контрастът между мълчанието преди успеха и шумното признание след него е болезнено ясен. Мъжкият национален отбор по волейбол постигна драматичен обрат срещу САЩ и се класира за полуфинал на световно първенство, след което получи премии, правителствен самолет и тържествено посрещане пред храм‑паметника Александър Невски. Седмица по‑рано същите играчи живееха в сянка: без широка публичност, без осезаеми инвестиции и без гарантирана подкрепа. Иронията достигна друг символичен връх — националите се върнаха с екипи, в които логата на хазартен спонсор и на верига супермаркети бяха по‑видими от българския флаг; рекламният шрифт често беше по‑голям от този на националния символ. Тази сцена е метафора: понякога корпоративният спонсор изглежда по‑гласен и по‑щедър поддръжник на националните ни успехи от собствената ни държава.

Тези примери илюстрират проста, болезнена истина: успехите често идват въпреки системата, вниманието пристига постфактум и се превръща в награда, а не в инструмент за постигане на успеха. Българският спорт не се нуждае от еднократни PR‑акции, политически снимки или полети със самолет след победа; нуждае се от инфраструктура и предвидимост — редовно и адекватно финансиране, модерни тренировъчни бази, системно наставничество за треньорите, медицинско и възстановително обслужване, прозрачни механизми за изплащане на премии и реална подкрепа за параспортовете и младите таланти.

Става дума не само за морална справедливост, а за национален интерес: инвестицията в спорта е инвестиция в здраве, в имидж, в възможности за социална мобилност и в международно признание. Ако продължим да оставяме спортистите сами, ще ги загубим не защото липсва талант, а защото липсва система, която да го развие и задържи. Шампионите се изграждат в тишината на залите, в лишенията и в постоянния труд; ако искаме повече победи и по‑малко скандали, трябва да започнем да изграждаме тази система сега — устойчиво, прозрачно и със стратегическа визия.

Последвайте Таралеж в

Редактор

Радина Чакърова