Снимка: Pixabay

Детската агресия е огледало на обществото – проблем, който не можем повече да неглижираме.

Все по-често чуваме истории за деца, които се бият в училище, снимат тормоз над съученици и го качват онлайн. Това ли е поколението, което възпитаваме – малки хора с големи юмруци и никаква емпатия?

Агресията при децата не пада от небето. Тя е огледало на обществото ни. Когато вкъщи родителят крещи или удря – детето повтаря. Когато в училище липсват авторитет и подкрепа – детето търси внимание чрез насилие. Когато в социалните мрежи агресията се награждава с аплодисменти, какво друго бихме очаквали?

Някои от подрастващите растат с психологически травми, които ще ги преследват цял живот. Други вярват, че саморазправата превъзхожда разговора. И после се чудим защо порасналите агресори изпълват новините с побоища и престъпления. Докога ще чакаме „поредния случай“, за да признаем, че проблемът е системен? Учители, родители, институции – всички носят отговорност. Агресията при децата не е „период“, не е „детска игра“. Това е аларма, която звъни силно и ясно. Ако искаме да имаме общество без насилие, трябва да започнем оттам, откъдето тръгва всичко – от децата. Те не се раждат агресивни. Някой ги учи на това. И е крайно време да осъзнаем, че този „някой“ сме ние – възрастните.

Доц. д-р Цветелина Търпоманова потвърждава всичко написано дотук: „Ако децата са заобиколени от враждебност – те се научават да се бият. Ако децата растат в страх – те се научават да се тревожат. Ако децата живеят в сигурност – те се научават да вярват в себе си и в хората. Ако им вдъхнете кураж – те се научават да бъдат уверени.“

Според детския психолог и психотерапевт Лиляна Тръпчева проблемът с детската агресия е двустранен – от една страна е липсата на емоционална грамотност у децата, а от друга – неглижирането на темата от възрастните. „Много родители очакват учителите да възпитават, а училището очаква родителите да свършат тази работа. В крайна сметка детето остава само с агресията си, без някой да му покаже друг път за справяне с емоциите. Агресията е вик за помощ, който често остава нечут“, казва тя.

И е права. Децата копират модели – от семейството, от екрана, от средата си. Ако тези модели са наситени с напрежение, омраза и безнаказаност, няма как да очакваме различен резултат. Затова е крайно време да спрем да се успокояваме с фрази като „децата винаги са били буйни“, „така е било и преди“ или „той си е такъв“. Не е вярно. Въпросът вече не е дали имаме проблем, а дали ще продължим да се правим, че не го виждаме. Защото всяко дете, което днес вдига ръка срещу съученика си, утре може да се превърне във възрастния, който вдига ръка срещу обществото.

Автор: Дея Градева

Последвайте Таралеж в

Редактор

Таралеж