"Помиярите" не са животните
Помияри са онези, които убиват
Преди Мая имаше други. Кучето, убито с лопата в Пловдив. Котето, изгорено живо в София. Конете, бити до смърт. Безброй анонимни жертви, чиито крясъци никой не е чул.
Да убиеш същество, докато спи безгрижно… Няма думи, които да оправдаят това. Това е жестокост в най-чистия ѝ вид.
Докторе, докторе, кого лекуваш, когато в теб няма живот? Как си миеш ръцете след това? Ти, който си се заклел да спасяваш. Ти, чиято професия е да пазиш живот.
Кой ти даде това право?
И сега идват те – предвидимите, жалките гласове:
„За едно куче толкова шум?! А за хората кой протестира?!”
Долна.Евтина.Лъжа.
Оправдание за собственото ви безразличие, за студените ви сърца, за мъртвите ви души. Вие не протестирате нито за животните, нито за хората. Вие просто търсите извинение да не правите НИЩО. Да седите удобно в безразличието си и да сочите с пръст онези, които поне НЕЩО чувстват.
Знаете ли какво сте?
Празни вътре. Неспособни да изпитате истинско съчувствие към НИЩО и НИКОГО. И затова ви дразнят тези с нещо човешко в себе си.
Вие сте проблемът. Не животните. Не хората, които протестират. ВИЕ.
Който може да прегази куче хладнокръвно, способен да прегази и човек.
Насилието не прави разлика. То започва с онова, което не може да се защити. А после расте.
Видеото показва повече от едно престъпление. То показва как изглежда пълното отсъствие на човечност. Няма спиране. Няма обръщане назад. Няма мисъл за помощ. Само студено, методично продължаване напред.
Между нас живеят хора, в които не е останало нищо човешко.
Мая беше „просто куче” за вас – безразличните. Но тя беше живот – отнет с умисъл от човек, който си е присвоил правото да бъде съдник.
В тази държава можеш да убиваш безгласното и да останеш ненаказан.
Всеки ден някой удря, изгаря, измъчва. Животни във вързани торби. Котета в контейнери. Коне, бити до смърт. И над всичко това – мълчание. „Е, животно е.”
Не. Това е тест за човечност. И ние се провалихме безброй пъти.
Защото злото си има лице. И живее между нас. Може да носи престижна професия, изгладена репутация. Но вътре е празно. Гниещо. Най-страшното е как обществото реагира – с въздишка, с отмахване.
Как толерираме чудовищността, докато не ни засегне директно.
Ако толерираме убийството на безпомощното, на невинното, на това, което ни обича без условия… какво остава от нас? Кои сме ние тогава?
Аз не успях да опазя Мая – любимото куче на квартала. Вие също не успяхте.
Тя се е доверила на света. Заспала е с убеждението, че е в безопасност. И това доверие е било смазано от колелата на човек, който е трябвало да знае цената на живота.
Утре ще има друга Мая. И след нея – още една. Докато ние продължаваме да гледаме настрана.
И не смейте да превръщате състраданието в недостатък. Гневът ми е справедлив. И вашият трябва да е.
Защото обществото, в което невинното се убива безнаказано, не е общество.
Помиярите не са бездомните кучета по улиците. Помияри са онези, които убиват невинното. Онези, които толерират жестокостта. Онези, които се правят, че не виждат.
Мая, прости ни. Аз не можах да те опазя. Вие също не можахте.
Но може би твоята смърт най-после ще събуди нещо в тези студени сърца.
Редактор
Стажант-репортер
Завършила социология, с изграден характер, наблюдателна и решителна. Комбинативна, непоколебима в защитата на животните и с неизчерпаемо желание да знае и да може.
Коментари (0)