На 14 октомври, малко след 8:30 ч., пред Хуманитарната гимназия в Казанлък се разиграва сцена, която не просто шокира — тя разголва дълбока рана в сърцето на обществото ни. Група ученици нападат своя съученичка. Според очевидци, всичко започва с обиди, прераства в скубане, блъскане, а после — в поредното видео, което ще събира гледания в TikTok. Причината за конфликта остава неясна, но кадрите, разпространени в интернет, говорят ясно: агресията вече не е изключение. Тя е норма.

Това не е просто ученически инцидент. Това е симптом. Симптом на общество, в което насилието се е превърнало в език, а унижението — в съдържание. Децата не просто се бият. Те се снимат, качват, споделят. Защото лайковете са новата валута на значимостта. А болката — новото забавление.

Само преди дни отново бе повдигната идеята социалните мрежи да бъдат забранени за лица под 15 години. Костадин Ангелов нарече обсесията по тях „цифрова дрога“. И не е преувеличение. Невролозите потвърждават: всяко известие, всеки „лайк“ задейства допаминов цикъл, който пристрастява по-бързо от никотина. Децата не просто „висят“ в мрежите — те живеят в тях. И когато реалността не носи същото удовлетворение, те я моделират — с юмруци, с обиди, с унижение.

Кризата на агресията вече не е изключение в новините — тя е рубрика. Само за последния месец:

• 13-годишно момче в Пловдив е пребито пред камера, след като е заливано с урина.
• В София ученички бият и принуждават своя съученичка да се съблече, докато снимат.
• В Ботевград две деца са унижавани, плюти и бити от свои връстници в парка.
• В село Зетьово жена нахлува в класна стая с тръба и пребива учителка пред очите на учениците.

Това не са единични случаи. Това е епидемия. И тя не се лекува с декларации и стратегии. Докато институциите обсъждат, агресията расте. Докато родителите търсят виновни — училището, МОН, полицията, „другите“ — децата търсят внимание в TikTok. И го намират — на цената на чуждото достойнство.

Истината е болезнена: преживяваме криза на възпитанието. Когато детето намира повече утеха в екрана, отколкото в родителя, когато разговорът е заменен с клип, а съчувствието — с емотикон, резултатът е неизбежен. Отглеждаме поколение, което не различава срам от слава, защото и двете носят гледания.

Дигитализацията на болката и унижението вече не е изключение — тя се превръща в отражение на едно българско общество, което привиква към жестокостта като към част от делника.