Свят

Може ли Русия да се намеси във войната в Близкия изток?

12 март 2026, 07:00
Таралеж МТ

AP/БТА

В този контекст прякото руско военно участие редом с Иран срещу Израел и Съединените щати изглежда малко вероятно. Подобно решение не само би компрометирало руско-израелските отношения, но и би могло да провокира голяма стратегическа ескалация с Вашингтон. Въпреки конфронтацията между Русия и Запада, Москва продължава да се стреми да стабилизира стратегическите си отношения със Съединените щати, за да избегне пряка конфронтация между ядрените сили

След военната ескалация между Иран, Израел и Съединените щати, един въпрос многократно се повдига: може ли Русия да се намеси заедно с Техеран?

Идеята е правдоподобна. През последните години Москва и Техеран значително засилиха сътрудничеството си, особено във военната сфера. Иран е доставил дронове, използвани от Русия във войната в Украйна, докато двете страни често се представят като партньори в оспорването на доминирания от Запада международен ред. В този контекст някои наблюдатели говорят за появата на истинска „руско-иранска ос“.

И все пак това тълкуване опростява една по-сложна стратегическа реалност. Както посочват няколко анализа на Фондация „Карнеги“ за международен мир и Центъра за стратегически и международни изследвания, отношенията между Русия и Иран са по-близки до прагматично партньорство, отколкото до структуриран съюз.

В исторически план двете страни са били по-често съперници, отколкото съюзници. От 19-ти век имперска, а по-късно и съветска Русия, и Иран се конкурират за влияние в Кавказ и Централна Азия. Това недоверие никога не е изчезнало напълно.

Няколко руски анализатори сами подчертават ограниченията на това сближаване. Андрей Кортунов, бивш директор на Руския съвет по международни отношения (РСМД), редовно отбелязва, че Москва и Техеран споделят тактически интереси, но не непременно обща дългосрочна стратегическа визия.

По подобен начин Дмитрий Тренин, дългогодишен директор на Московския център Карнеги, твърди, че Русия разглежда Иран като полезен партньор в регионалния баланс на Близкия изток, но не като съюзник в традиционния смисъл на думата.

Тази предпазливост ясно се вижда в институционалните договорености между двете страни. През 2025 г. Москва и Техеран подписаха дългосрочно стратегическо партньорство. Този документ обаче не съдържа клауза за взаимна отбрана. С други думи, от военна гледна точка Русия няма правни задължения към Иран.

Друг решаващ фактор, често пренебрегван, се крие в относително близките отношения, които Русия поддържа с Израел. От началото на 2000-те години Москва и Тел Авив развиват редовен стратегически диалог. Това отчасти се обяснява със значителните човешки и културни връзки: повече от един милион израелски граждани произхождат от бившия Съветски съюз.

Но руско-израелското сътрудничество придоби конкретно военно измерение, започвайки през 2015 г. с руската интервенция в Сирия. Едновременното присъствие на руски и израелски сили в едно и също стратегическо пространство накара двете страни да установят механизъм за военна координация, предназначен да избегне всякакви инциденти между въоръжените им сили. Благодарение на тази договореност Израел успя да извърши множество удари срещу ирански позиции в Сирия, като същевременно поддържа оперативен диалог с Москва.

Както отбелязва Фьодор Лукянов, главен редактор на списанието „Русия в глобалните отношения“ и централна фигура на дискусионния клуб „Валдай“, стратегията на Русия в Близкия изток се състои именно в поддържането на функционални отношения с всички регионални участници – включително тези, които са в конфликт помежду си.

Този подход съответства на това, което няколко руски учени описват като „дипломация на баланса“. Целта на Москва не е да изгради идеологически блок, а да запази максимална свобода на маневриране в разпокъсана регионална среда.

Тази логика се защитава и от руския стратег Сергей Караганов, свързан с Руския съвет по външна и отбранителна политика. Според него Русия трябва да избягва всякакво пряко военно участие в регионални конфликти, което би могло да я въвлече във фронтална конфронтация със Съединените щати. Стратегическият приоритет на Москва е да консолидира статута си на велика сила, способна да поддържа диалог с всички страни.

В този контекст прякото руско военно участие редом с Иран срещу Израел и Съединените щати изглежда малко вероятно. Подобно решение не само би компрометирало руско-израелските отношения, но и би могло да провокира голяма стратегическа ескалация с Вашингтон. Въпреки конфронтацията между Русия и Запада, Москва продължава да се стреми да стабилизира стратегическите си отношения със Съединените щати, за да избегне пряка конфронтация между ядрените сили.

Това обаче не означава, че Русия ще остане изцяло извън конфликта. Москва би могла да предостави на Иран ограничена и дискретна подкрепа, особено в областта на разузнаването, технологичното сътрудничество или някои специфични военни способности.

Подобен обмен вече съществува в други контексти. Но всичко подсказва, че Русия ще се стреми да избегне всякакво пряко участие във война, способна да наруши глобалния стратегически баланс. Следователно е вероятно Русия да продължи да следва линията, която характеризира дипломацията ѝ в Близкия изток от десетилетие: подкрепа на определени партньори, като същевременно поддържа отношения с техните противници.

В регионална среда, белязана от нестабилност и съперничество между великите сили, тази стратегия на баланс позволява на Москва да запази влиянието си, без да бъде въвличана в конфликти, които не обслужват пряко нейните фундаментални интереси.

Автор: Ednan Agaev, The Jerusalem Post