Wikipedia

"Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването ѝ.“

След Освобождението от османската власт през 1878 г. България получава статут на васално княжество, формално под сюзерените на султана. Макар че още тази страна на практиката има широка автономия, политическите елити ясно осъзнават, че пълната независимост е крайна цел. След Съединението от 1885 г. Този стремеж се засилва още повече, превръщайки се в една от основните задачи на държавното ръководство.

В първите години на ХХ век международната обстановка постепенно започва да се променя в полза на България. През 1908 г., на фона на Младотурската революция и разклащането на властта в Османската империя, българското правителство преценява, че е настъпил удобният момент да се получи към решителен акт. На 22 септември във Велико Търново, в историческата църква „Св. Четиридесет мъченици“, княз Фердинанд тържествено прочете Манифеста за обявяване на Независимостта. България вече не е княжество под чужд сюзеренитет, а Независимо Царство, а нейният владетел приема титлата „цар на българите“.

„Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването ì.“

В един от най-силните цитати от Манифеста можем ясно да разчетем закодираното послание: неговото начало с "винаги миролюбив, Моят Народ" подсказва ясно ,че българите не са агресори, а стремежите им не са завоевателни; "копнеж за културен и икономически напредък" - това поставя независимостта в контекста на модернизацията, тук силно се акцентира, че целта не е само политическа свобода, а и възможност за духовно и материално развитие; „Нищо не бива да спъва България“ - един категоричен призив за държавен суверенитет. Цитатът не е насочен само към българите, а и към Великите сили. По този начин се търси разяснение на акта на независимостта като неизбежна необходимост.

Историците и до днес дават различни интерпретации на случилото се – някои го разглеждат като смел политически ход, други като дипломатически добър премерен момент. Безспорно обаче е, че именно той превръща България в суверенна държава. През пролетта на 1909 г. Великите сили на официалната признателност, с която страната не получава само политическа и международно-правна независимост, но и възможността да сключва договори, да води самостоятелна външна политика и да развива икономическите си интереси без външна опека.

Едно от най-значимите последици е икономическата независимост – особено в областта на търговията, транспорта, митническата и финансовата политика. Това позволява на България да изгради по-устойчиви механизми за развитие и да започне да се утвърждава като фактор на Балканите.

Обявяването на Независимостта не е само дипломатически акт. То е преди всичко акт за национално самочувствие и утвърждаване, който показва, че младата държава е готова да поеме отговорността за своето бъдеще. Независимостта от 1908 г. е и поредната крачка по пътя към националното обединение – кауза, която ще вдъхновява поколението на българите.

Последвайте Таралеж в

Редактор

Кирил Илиев