Снимка: Pixabay

Преди приемането на еврото да помислим къде инвестираме доверието си

Има една стара максима - "каквото и да ти говорят, става дума за пари". Да, в нашия свят парите са ценност. Но има нещо още по-ценно от тях, което не може да ги замени. Това е доверието.

Представете си, че имате несметни богатства, обезпечен сте за поколения напред, може да си позволите всякакви приумици. Отивате в магазина, купувате си най-екологичната, чиста, слънчева, специално отгледана храна. Прибирате се и разбирате, че са ви излъгали - дали с рестото, дали с качеството или количеството. Вкусно ли е? Не. Леко нагарча. 
Разбира се, че повече няма да стъпите в този магазин. Но ако търговците, прекупвачите, доставчиците - ако всички са в картел за "малката лъжа" и вие освен безкрайни финансови възможности имате и нюха да я усещате - как ще се почувствате? Няма ли с носталгия да си спомняте времето, когато спокойно сте пазарували в кварталната бакалия и сте вярвали на жената зад щанда, че няма да ви подведе?

Не е ли същото и с политическия живот? "Веднъж стомна за вода, втори път - стомна за вода..." и третия път... избирателите отиват за гъби. Който не разбира от гъби или риболов, си намира друга работа. След седмия предсрочен вот за 3 години дори солистите в политиката разбраха, че за следващата пиеса няма да има зрителски интерес, ако не довършат първо действие на сегашната. Защото зрителите (демек - електората) неговата работа си е свършил - инвестирал е доверие. И е оставил хората, в които е инвестирал, да оправдаят доверието му.

И гледа, сякаш пиеса, от която очаква да му стане по-леко, по-ясно, по-светло на очите. А актьорите едни мили, добри, даже и честни. Нито преписват, нито записват, нито театралничат пред камерите докато си партнират зад тях. Понякога, само понякога, така се карат, че на малките деца трябва да им запушват очите и ушите, защото те следват примерите, не думите. Но нали това се разиграва на най-високата сцена в държавата - парламента, зрителят махва с ръка и забравя. - Нали там са тези, които трябва да определят къде, как, кой ще гледа храната ни, кой ще я превозва, как тя ще стига до нас. Може да им е простено, поне този път.

Защото каква е целта на политиката - не е ли да прави живота на хората по-добър? Или поне легитимната цел е такава. 

А за храната... Може би трябва да се направи социологическо проучване какво все още се произвежда тук, на нашата земя, от нашите земеделски стопани - не онези с големите машини, дето сеят само рапица и слънчоглед, а на по-малките, дето това им е бил поминъка. И за вкуса на кравето мляко, дето вече забравихме какъв е. А легендарните кюстендилски череши и ябълки дори не бива да питаме откъде точно ги внасят след като овощарите сами почнаха да изкореняват дърветата и да "засяват" пластмасови панели за слънчева енергия. Нищо, че след 15-ина години трябва да се рециклират. Щото с химикалка и листче или с последиците от подпечатаното на някое листче - цели гори се превръщат в пасбища. Последвалите наводнения са просто ... непредвидени в нормативната база последици, те нямат връзка с предишните действия.

И вече не става дума за пари, нито дори за доверие. И за математика не става дума щом се намеси живата душа на човешката материя. Защото не всичко е схеми и думи, и краткотрайни решения. Идва момент и силата на предаденото доверие просто се появява - не като отмъщение, а като отсъствие. Защото колкото и шумна да е пиесата, ако в залата не останат зрители, тя защо се играе?

Последвайте Таралеж в

Редактор

Весела Веселинова