AP/БТА

Когато Хамас нападна Израел на 7-ми октомври, човек трудно можеше да си представи по-голямо зло. Но след това Бенямин Нетаняху запретна ръкави и ни опроверга, унищожавайки десетки хиляди невинни хора

Още веднъж Европа изпраща грешно послание, написа в социаланта мрежа „X“ Гидеон Саар миналата седмица.

Причината за тези думи на израелския министър на външните работи бе годишната реч на Урсула фон дер Лайнен, в която ръководителят на Европейската комисия, констатирайки „опустошителните сцени в Газа“, заяви, че ръководената от нея структура ще предложи промени в отношенията на Европейския съюз (ЕС) с Израел. Тези промени включват три аспекта.

Първият е преустановяването на финансовата помоща на ЕС за Тел Авив (с изключение сътрудничеството с гражданските организации). Тук става дума за около 20 млн. евро.

Вторият, частично преустановяване на Споразумението за асоцииране с Израел, което всъщност регулира търговските отношния между Брюксел и Тел Авив. Това на практика би означавало ревизия на свободното търговско споразумение между ЕС и Израел; с други думи, налагането на тарифи на определен обем от израелския износ към ЕС, който е най-големият търговски партньор на близкоизточната държава.

Третият, санкциониране на някои радикални министри от израелския кабинет и на лидери на заселническото движение, извършващи насилнически действия в Западния бряг. Тук става дума за министъра на националната сигурност Итамар Бен-Гвир и за финансовия министър Бецалел Смотрич, които вече са с наложени санкции от редица европейски (и не само) държави.

Не е казано, че тези предложения на ЕК ще бъдат реализирани, доколкото някои от тях изискват единодушие, други – квалифицирано мнозинство в рамките на Съвета, а страни като Германия, Италия, Австрия и Унгария имат своите съображения.  

Но самият факт, че европейските политици вече говорят свободно и широко за санкциониране на Израел, а сред аналитичните среди на Стария континент Тел Авив вече е на една плоскост с Иран като ревизионистични сили, които са инкубатор на кризи за регионалната си среда, е показателен за преломната промяна в отношението на Европа спрямо Израел.

Още повече, че ЕС изрази своята пълна подкрепа към Израел, когато на 7-ми октомври страната беше нападната от Хамас. След това Брюксел санкционира лидери на Хамас, обяви се за незабавно освобождаване на държаните от терористичната организация заложници и за разоръжаването й. Последвалите удари и настъпление на Израел към палестинския анклав обаче породиха безпокойство в Брюксел, което след време прерасна в системна критика.

Европейската критика се изразяваше в следното.

Един път, военният отговор на Израел бе оценен като непропорционален на иначе признатото право на страната да се самоотбранява („Да защитаваш страната и обществото си е едно, но да бомбардираш болници и да убиваш невинни момчета и момичета с глад е съвсем друго“, обобщи доминиращите европейски настроения испанският министър-председател Педро Санчез).

Втори път, Европа и отделни държави периодично призоваваха Тел Авив да не възпрепятства достъпа до хуманитарна помощ на нуждаещите се в ивицата Газа (включително и на трилатерални формати като този между Франция, Великобритания и Канада).

Трети път, Европа бе ужасена от многобройните цивилни жертви, сред които медицински лица и журналисти, както и от унищожената инфраструктура в палестинския анклав – от храмове до болници (особено ударът по единствения католически храм „Свято семейство“ ядосало особено много американския президент).

В очерталия се хуманитарен погром в ивицата Газа отделните европейски държави реагираха дори по-бързо и решително, отколкото вечно мудният и блакорал ЕС.

Ирландия, Словения, Норвегия и Испания признаха палестинска държава. Мадрид дори се обяви за изхвърлянето на Израел от участия в общи спортни мероприятия във все по-деградиращ двустранните им отношения цикъл (подобен се разви и между Тел Авив и Канбера).    

Франция, заедно със Саудитска Арабия, лидираха дипломатически процес за реновиране на концепцията за „две държави” като Париж заяви, че ще признае палестинска държава този месец в рамките на Общото събрание на ООН. Белгия и Люксембург – също.

Великобритания – и тя, освен ако Израел не срещне някои стандартни условия (каквито са преустанояването на военните действия спрямо Газа и невъзпрепятстваното пускането на хуманитарна помощ към анклава). Оттогава насам Израел започна операцията по окупиране на град Газа в едноименната ивица, завъртайки отново лентата от нови апокалиптични кадри.   

Дори Германия гласува „за“ признаване на палестинска държава миналата седмица, подкрепяйки резолюция на ООН за „две държави“ (макар Берлин да уточни, че не смята, че сега е подходящият момент за обявяването й). Но Германия, успоредно на Испания, спря по-рано през годината износа на оръжия за Израел, които могат да се използват срещу палестинците в Газа.

Вместо Бенямин Нетаняху да си направи равносметка защо губи подкрепата на Стария континент и защо е нежелан гост в редица европейски столици – при това, далеч не само поради издадената му заповед за арест от Международния наказателен съд – той и политкомисарите в кабинета му започнаха да обиждат Европа, обвинявайки я в подкрепа за Хамас и в антисемитизъм.

Но има ли разумен човек, който би повярвал, че френският президент Еманюел Макрон е въвлечен в антисемитизъм или че испанският министър-председател Педро Санчес е антисемит? Това е все едно някой да повярва на Владимир Путин, когато той казва, че властите в Киев са нацисти (въпреки еврейския произход на украинския президент Володимир Зеленски). Единственото, което направиха радикалните популисти около Нетаняху с тези безпочевни обвинения, бе да олекотят иначе сериозната тема за антисемитизма.

Защо тогава израелските власти обиждат Европа?

Понеже Европа вижда и казва нещо, което се знае най-добре от протестиращите израелски граждани. А именно, че Нетаняху вече е жертвал държаните от Хамас заложници и че води война за собственото си политическо оцеляване, а не за сигурността на Израел. Това е първият голям разлом за Нетаняху – този между неговото правителство и гражданското общество в страната.

Ако Нетаняху поставяше интереса на Израел над собствения си, той щеше да чуе какво му казваха Началниците на генералния щаб на Израелските отбранителни сили и ръководителите на Мосад и Шин Бет по отношение на щетите и рисковете, които произтичат от продължаването на бойните действия в ивицата Газа. Нетаняху не им обърна внимание, но Европа чу какво казваха Еял Замир, Ронън Бар и Давид Барнеа. Това е вторият голям разлом за Нетаняху – този между него, от една страна, израелските армия и служби, от друга.   

Понеже Европа вижда как Нетаняху не иска да спре войната и прави всичко, което зависи от него, за да минира водените преговори с посредничеството на САЩ, Египет и Катар (най-пресният пример: по информация на Channel 12, ръководителят на Мосад е изпратил писмо, в което е обяснил, че е против удара на Израел по Хамас в Доха, защото така ще се пресече възможността за прогрес в преговорите). Това се вижда и от американската администрация, но Нетаняху е много по-успешен в това да манипулира Вашингтон, отколкото Брюксел.

Понеже Европа си дава ясно сметка, че унищожените домове и животи в Газа – впрочем, това се прави, за да няма къде да останат палестинците и да бъдат накарани да напуснат земята си – няма да елиминират тероризма, а напротив, ще създадат условия за израстването на следващото поколение терористи, което ще покълне от разрухата в палестинския анклав.      

И най-вече, понеже Европа не си затваря очите за това, което се случва в ивицата Газа, където, според различни структури и агенции под шапката на ООН, хуманитарният погром и тежката степен на глад набъбнаха в извършването на военни престъпления и геноцид. 78% от сградите в ивицата Газа са напълно или частично унищожени, отново според оценка на международната организация. И Нетаняху не смята да спре: текущата офанзива на Израелските отбранителни сили спрямо град Газа само ще увеличи и без това стряскащия брой на убити цивилни в Газа, от които престъпно много деца.

Няма как Европа да критикува експанзионистична война спрямо украинците на Владимир Путин и да си мълчи за експанзионистичната война спрямо палестинците на Бенямин Нетаняху. Генералният секретар на ООН Антониу Гутериш заяви, че случващото се в Газа е „провал на човечеството“.

В XXI-ви век Европа не може да е съучастник в провала на човечеството.

Независимо от обдината реторика, която различни активисти от израелският кабинет използват срещу Стария континент, кризата между Европа и Израел не е политическа. Независимо дали ще се стигне до налагане на мита на частичен обем от израелския износ, кризата между Брюксел и Тел Авив няма да стане и икономическа.

Кризата между Европа и Израел е преди всичко морална.

Когато Хамас нападна Израел на 7-ми октомври, човек трудно можеше да си представи по-голямо зло. Но след това Бенямин Нетаняху запретна ръкави и ни опроверга, унищожавайки десетки хиляди невинни хора. Оттогава насам Израел печели ивицата Газа и губи Европа и света. Това е и третият голям разлом за Нетаняху – между него и международната общност.

Давайки си сметка за това, израелският министър-председател заговори, че Израел може да заживее в автаркия (самодостатъчност).

Това едва ли би било възможно и във всички случаи не би било добре – нито за Израел, нито за Европа. Ако някой има нужда от автаркия, това не е Израел, а Бенямин Нетаняху и радикалите около него.  

Защото, ако Европа имаше акаунт в „X”, щеше да напише, че през последните години от войната в ивицата Газа Бенямин Нетаняху е направил нещо много по-тежко и осъдително от едно грешно послание.

Последвайте Таралеж в

Редактор

Мартин Табаков