Историята обаче става по-драматична след Втората световна война. Иван „Ванчо“ Михайлов – най-оспорваният лидер на ВМРО – след поражението на усташка Хърватия поема по пътя на изгнанието. И стъпва в Португалия.

Лисабон винаги е бил повече от столица на Португалия. Той е врата на Европа към Атлантика, кръстопът на имперски амбиции, дипломация и тайни игри. През XVIII и XIX век португалците преживяват катастрофи – земетресението от 1755 г., разпада на колониалното величие, политически бури. И въпреки всичко запазват своята гордост и идентичност. Защото всяка нация има право сама да определя кои са нейните корени и как да се нарича.

Същото правят и македонските българи. В края на XIX и началото на XX век, под сянката на Османската империя, те изграждат училища, комитети и революционни песни. И също казват на света: „Малки сме, но ще оцелеем достойно.“ Това право на самоопределение – да се наричат българи и да пазят своята културна и историческа връзка – е принцип, който днес трябва да намери отражение и в конституцията на Република Северна Македония. Защото без него европейският път на Скопие остава недовършен.

Още в Балканските войни португалската дипломация следи внимателно напрежението на Балканите. В архивите на Лисабон четем: „Сърбия искаше компенсация в Македония. Гърция желаеше разширение в Тракия и Южна Македония, за сметка на България.“ За Португалия това не е просто далечен спор. Това е част от големия пъзел на европейската стабилност.

Историята обаче става по-драматична след Втората световна война. Иван „Ванчо“ Михайлов – най-оспорваният лидер на ВМРО – след поражението на усташка Хърватия поема по пътя на изгнанието. И стъпва в Португалия.

В американски дипломатически документ от 1946 г. четем:
„Той беше до края с Анте Павелич в Хърватия и е известно, че по-късно е достигнал Португалия. Известно е също така, че е напуснал Португалия преди известно време. Настоящото му местонахождение е неизвестно.“ (Foreign Relations of the United States, 1946).

Това е сензационно признание: Лисабон влиза в картата на македонския въпрос. И то не като странична бележка, а като спирка в биографията на човек, когото някои наричат борец за свобода, а други – безмилостен терорист.

През 1942 г. България вече има легация в Лисабон. „На 1 август 1942 г. България открива легация в Лисабон. Отношенията са прекъснати през 1945 г. и възстановени на 26 юни 1974 г.“
 Това става в разгара на войната, когато Антониу ди Оливейра Салазар държи Португалия в орбитата на неутралитета.

Лисабон по онова време е наричан „градът на шпионите“. В хотелите по Авенида да Либердаде и в кафенетата на Кашкайш и Ещорил се засичат агенти на Гестапо, МИ6, Абвера и OSS. Уинстън Чърчил изпраща специални емисари, които в Лисабон договарят бази за съюзническите операции. През август 1943 г. е подписано Лисабонското споразумение за достъп на Великобритания до бази на Азорските острови – ключов стратегически ход за контрола над Атлантика.

В същия този кипеж от дипломация и шпионаж българските дипломати и емигранти като Михайлов намират ниша за дискретни контакти. Нищо чудно, че именно Лисабон – градът, в който в едно и също кафе могат да седнат кралски изгнаници, актриси-бежанки и разузнавачи от три континента – се оказва сцена и за македонската кауза.

Португалците – народ, оцелял след земетресения и имперски крах, който никога не губи достойнството си. Македонските българи – общност, оцеляла след владичество и войни, която никога не се отказва от борбата за свобода и справедливост. Общото между тях е ясно: малки по територия, големи по дух.

Лисабонската следа е забравена, но реална. Тя свързва дипломатическите анализи за Македония от 1913 г., българската легация от 1942 г. и мистериозния престой на Иван Михайлов след войната. Този град не е бил само сцена за великите сили. Той пази и една нишка от балканската драма.

От Лисабон до Брюксел нишката е една и съща: идентичността не може да бъде преговаряна, защото именно тя ни прави свободни хора.

Последвайте Таралеж в

Редактор

Таралеж ПК