Въпреки умерено оптимистичните нотки, с които приключи последният кръг от преговори между Иран и САЩ в Женева вчера, индикациите са, че двете страни продължават да имат непреодолими различия. Вашингтон и Техеран не коментират официално естеството на преговорите, но покрай индиректни и периферни източници на информация може да се заключи, че има поне два елемента, касаещи разговорите за ядрената програма на Техеран, по които двете страни не могат да постигнат консенсус.
Тези два елемента са:
По отношение на първия елемент, администрацията на Доналд Тръмп продължава да се придържа към стремежа за „нулево обогатяване“. Тук е редно следното уточнение: в рамките на преговорите през последния месец имаше индикации, че емисарите на терен Стив Уитков и Джаред Къшнър изглеждат по-сговорчиви за компромис, отколкото бе Вашингтон зад гърба им.
От своя страна Иран е готов да намали процента на обогатяване, ограничавайки се до стойности между 3.67% и 5%, което е достатъчно за гражданските цели на тяхната ядрена програма. Но Техеран отхвърля опцията да спре да обогатява уран изобщо, макар да се появиха информации, че режимът е склонен да преустанови обогатяването за период от три до пет години като мярка за изграждане на доверие. Техеран отхвърля опцията да внася от друга страна необходимия за програмата му обогатен уран.
По отношение на втория елемент, САЩ настояват Иран да предаде количествата уран, които са високообогатени (като например над 400-те кг. обогатен на 60% уран). Властите в Техеран отказват да го направят, като предложиха компромис в посока на това да разредят, но да задържат въпросното количество обогатен уран. Вашингтон, изглежда, отхвърля тази опция към момента.
С тези два спорни момента противоречията между САЩ и Иран изобщо не се изчерпват. Съществуват и други разногласия: т.напр. американците настояват за безсрочна сделка (т.е. да няма т.нар. sunset clause – краен срок на действие, каквато имаше в Ядрената сделка с Иран, сключен през 2015-та г. от тогавашната администрация на САЩ), докато Техеран настоява, че каквито и ограничения да бъдат наложени на ядрената им програма за граждански цели, те да са лимитирани във времето.
Иран, от своя страна, очаква моменталното отпадане на санкциите и „размразяване“ на активите си, които се намират в трети страни (Ирак, Южна Корея, Япония и т.н), ако той приеме ограниченията на ядрената си програма. САЩ имат друг поглед: премахването на санкциите трябва да бъде поетпано във времето на базата на резултатите, на които ще бъде обект ядрената програма на близкоизточната държава.
Споменатите по-горе два елемента – обогатяването на уран по принцип и съдбата на високообатения ирански такъв в частност – имат капацитета да „изтрият“ компромисите, които Вашингтон и Иран правят в рамките на преговорите.
Техеран, например, изглежда готов да постави ядрената си програма под контрола на регионален консорциум с участието на други държави и да позволи пълен обем проверки, извършвани от Международната агенция за атомна енергия (МААЕ). На свой ред, Вашингтон е готов да приоретизира преговорите за ядрената програма на Иран, оставяйки на втори план темата за ракетната програма и колаборацията на Техеран с редица прокси сили в региона (като Хизбула, Хамас, хутите, Катаеб Хизбула и т.н.).
В този етап на преговори между Иран и САЩ съществуват както фактори, които обуславят постигането на споразумение между тях, така и такива, които опосредстват разпадането на разговорите и преминаването към конфликт от военно естество.
Основният фактор, който мотивира Иран да води преговори и да постигне споразумение, е това, че режимът в Техеран преговаря не само за ядрената си програма, но и за оцеляването си. Ключови фигури на режима като Али Лариджани и Али Шамхани, на чиито рамене лежи кризисният мениджмънт на контрола на щетите, си дават сметка, че кръвавото потушаване на протестите в страната от началото на годината постави мишена върху гърба на режима на Али Хаменей. Това, което се опитват да направят в момента властите в Техеран, е да не накарат САЩ да натисне спусъка на дулото, което гледа към мишената. Американски удари по Иран – разбира се, зависи от техния обем! – може да не ранят смъртоносно режима, но със сигурност ще го изобличат като слаб (както се случи по време на 12-дневната война от средата на миналата година). А ако режимът, който се крепи на милитаризма си, покаже, че е кекав именно във военно-техническо измерение, то тогава основният проблем на моллите няма да е Вашингтон или Тел Авив, а иранската улица.
Основният фактор, който подстрекава пък САЩ да не започнат война с Иран, касае предимно вътрешно-политически за страната съображения. Тази година е такава на частични местни избори в САЩ, в които администрацията на Доналд Тръмп не иска да влезе като ръководството, което е вкарало страната в „безсмислена война“, която „няма отношение към американците“.
Все пак именно Тръмп бе през годините критик на външно-политическите авантюризми на Вашингтон, включително спрямо тези в Ирак. „Ядреното оръжие“ на Али Хаменей към настоящата дата е идентична химера като „ядреното оръжие“ на Саддам Хюсеин преди 23 години, ерго иска ли Тръмп да е в очите на американците като Буш-син?
Уверенията на вицепрезиента Джей Ди Ванс, че „няма шанс“ страната да се въвлече в уморителен и продължителен конфликт с Иран, служат преди всичко за успокоение на тесните привърженици на MAGA-движението и за контриране на пропагандата срещу потенциални удари срещу Иран, каквато на бързи обороти създава, например, Тъкър Карлсън.
Факторите, предполагащи ескалация в посока размяна на военни удари, обаче са още по-значими.
Иран не може да прави дълбоки компромиси с ядрената си програма, защото тя е част от ДНК-то на режима, в името на което той оправдаваше икономическите лишения, на които подлагаше иранците десетилетия наред. Именно ядрената програма – в по-голяма степен дори и от ракетната такава - бе синтезираният символ на „независимостта“ и „суверенитета“ на режима. Без нея иранците ще посочат с пръст режимът и ще изкрещят нещо, което и без това знаят: „Аятолахът е гол!“. Когато Али Хаменей казва, че по-добре смърт с чест, отколкото живот в безчестие, не трябва да се подценява религиозната мотивация зад тези думи.
В допълнение към това, сметките в Техеран са такива, според които отделни удари срещу режима – колкото и да уязвят неговите ядрените и военни способности, както стана миналата година - няма да доведат до падането му, а САЩ не биха рискували продължителни и системни действия, които да затлачат, разширят и покачат цената на войната за американците.
По отношение на САЩ Доналд Тръмп вече направи и реторическата заявка („помощта идва“), и деятелната такава (изпращайки широк набор от военни платформи в региона). Допълнителен фактор е, че американският президент не би приел такава сделка с иранците, която би позволила интерпретацията й като „по-слаба“ от тази на Барак Обама с тях през 2015-та г. В рамките на речта си „За състоянието на съюза“ Тръмп се опита да „постеле“ аргументите си за евентуален удар срещу Иран.
Самият Тръмп е в сложна ситуация: от една страна, той не иска да изглежда като слабак, който е казал „хоп“, но не е скочил, от друга, амбициите му за Нобелова награда за мир и пропагандирането на образа му като на „deal-maker” трудно се връзва с използването на тежащата 14 тона бомба за дълбочинно проникване GBU-57. Всъщност не би било пресилено да се каже, че диалектиката между „Тръмп – силният лидер“ и „Тръмп – сключваюият сделки“ ще бъде определяща за изхода на преговорите, в които Иран има ролята на актьор от второстепенно значение.
А и на самите преговори в Мускат и Женева се видя, че Иран и САЩ дори играят за различни неща: Техеран – за време, Вашингтон – за резултати. Но Иран няма време, САЩ – имат нужда от резултати. Това предполага такъв конфликт на интереси, който е отвъд възможностите на дипломацията, но е в обсега на ракетите.
Според оценката на Агенцията за военно разузнаване на САЩ (DIA) на Иран ще са му необходими 10 години, за да разработи „военно жизнеспособна междуконтинентална балистична ракета“
Двете страни планират да възобновят преговорите скоро след консултации в столиците на своите страни, като дискусиите на техническо ниво са планирани да се проведат следващата седмица във Виена, заяви оманският външен министър Саид Бадр Албусаиди
„Използвайте ново устройство за еднократна употреба, ако е възможно“ и „бъдете наясно с обкръжението си и кой може да види екрана или активността ви“, продължава съобщението, добавяйки, че тези, които осъществяват контакт, трябва да предоставят местоположението си, имената, длъжностните си имена и „достъп до информация или умения, представляващи интерес за нашата агенция“
Мартин Табаков е доктор по политически науки от НБУ. Интересите му са свързани с международните отношения и конкретно към американската и турската външни политики, които е коментирал в редица специализирани и популярни издания. Работил е като съветник към Политическия кабинет на Министъра на външните работи на България.
Коментари (0)