Спасение и трагедия – защо България опази своите евреи, но не успя да спаси тези в Македония
Историята на 48 000 спасени и над 11 000 депортирани – между гражданската съпротива, държавната политика и сложния статут на Вардарска Македония по време на Втората световна война
Историята на Холокоста на Балканите съдържа един от най-сложните и противоречиви исторически парадокси. Докато близо 48 000 евреи в старите граници на България са спасени от депортация, повече от 11 000 евреи от Вардарска Македония и Беломорска Тракия са депортирани през 1943 г. и убити в нацистките лагери.
Този контраст продължава да бъде предмет на исторически дебати и политически интерпретации десетилетия след края на войната.
Историческият контекст
През март 1941 г. България се присъединява към Тристранния пакт. След разгрома на Кралство Югославия и Гърция германските власти предоставят на България административен контрол върху части от Вардарска Македония и Беломорска Тракия.
Тези територии обаче не са официално анексирани към българската държава, а се намират под временна администрация. Населението там, включително еврейската общност, не получава българско гражданство – фактор, който по-късно се оказва решаващ.
По това време в България вече действа антисемитското законодателство – Законът за защита на нацията, приет през 1940 г., който ограничава правата на евреите по модел на нацистка Германия.
Планът за депортация
През 1943 г. комисарят по еврейските въпроси Александър Белев подписва споразумение с представителя на СС Теодор Данекер за депортацията на 20 000 евреи към лагерите на смъртта.
Първи стават жертва евреите от новите територии.
Между 11 и 29 март 1943 г. около 7144 евреи от Македония са събрани в тютюневия склад „Монопол“ в Скопие и транспортирани с влакове към нацисткия лагер Треблинка.
Оттам почти никой не се завръща.
Общо 11 343 души от Македония и Беломорска Тракия са депортирани и убити.
Българското общество се противопоставя
Когато става ясно, че предстои депортацията и на евреите от старите граници на България, започва безпрецедентна обществена реакция.
Заместник-председателят на парламента Димитър Пешев организира група депутати, които настояват депортацията да бъде спряна.
В писмото си до правителството той предупреждава:
„Изпращането на тези хора на сигурна гибел ще бъде тежко морално престъпление.“
Решаваща роля играе и Българската православна църква.
Пловдивският митрополит Кирил Пловдивски заявява, че ако евреите бъдат натоварени във влаковете, той ще легне на релсите.
Софийският митрополит Стефан Софийски също се обръща към цар Борис III с настояване депортацията да бъде отменена.
Под натиска на обществото, интелигенцията, Църквата и част от политическия елит правителството се отказва от депортацията на 48 000 български евреи.
Защо Македония остава без защита
Важен фактор за трагичната съдба на евреите от Вардарска Македония е силният политически и военен натиск на нацистка Германия върху България по време на Втората световна война. След присъединяването на страната към Тристранния пакт през 1941 г.
България се оказва зависима от военната мощ на режима на Адолф Хитлер. В замяна на съюза Берлин позволява на София да поеме административното управление на части от Вардарска Македония и Беломорска Тракия, но тези територии не са официално анексирани към българската държава и населението им не получава българско гражданство.
Именно този юридически статут се оказва решаващ за съдбата на местните евреи. Както отбелязва израелският историк Михаел Бар-Зоар, „трагедията на македонските евреи се корени в техния политически статут – те не са били защитени от българските институции по начина, по който са били защитени евреите в старите граници на държавата“.
Същевременно германските власти разглеждат евреите от тези територии като част от окупираните райони на Балканите и настояват за бързото им депортиране към лагерите на смъртта.
Историкът Пламен Митев посочва, че „в новите територии германското влияние е много по-силно, а възможностите на българската държава да провежда самостоятелна политика са значително по-ограничени“.
Така, докато в старите граници на България се формира силен обществен натиск срещу депортацията – с участието на политици, общественици, дейци на Вътрешна македонска революционна организация като Владимир Куртев и представители на Българската православна църква – в Македония подобна институционална и обществена защита практически липсва. Именно тази комбинация от германски натиск, различен правен статут и ограничени политически възможности създава невъзможност пред България да успее да спаси своите евреи, но не успява да предотврати трагедията на евреите от Македония.
Историците посочват няколко причини, поради които евреите в Македония не успяват да бъдат спасени.
Проф. Пламен Митев отбелязва:
„Евреите в старите граници на България имат гражданство, депутати и обществена защита. В Македония такава институционална защита не съществува.“
Подобна оценка дава и израелският историк Михаел Бар-Зоар:
„България успява да спаси своите евреи благодарение на силна обществена реакция. Но трагедията на евреите от Македония остава тежка историческа рана.“
Историята между героизма и трагедията
Днес спасението на българските евреи се разглежда като уникален пример за гражданска съпротива срещу нацистката политика в окупирана Европа.
Но депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорска Тракия остава част от историческата равносметка.
Така тази страница от историята остава едновременно символ на морална смелост и напомняне за границите на политическата и историческата отговорност.
Днес трагедията на евреите от Вардарска Македония често се използва в политическата и историческата пропаганда на Северна Македония. В публичните дискусии и учебниците се акцентира върху „българската вина“ за депортациите, като често се пренебрегва сложният исторически контекст – германският натиск, юридическият статус на териториите и ограничените възможности на българската администрация. Трагедията се представя като резултат единствено на български действия, въпреки документалните доказателства за немската директива и липсата на граждански права за евреите в окупираните територии.
По този начин историческите събития се превръщат в инструмент за формиране на национални идентичности и политически послания, а истинската сложност на ситуацията и героизмът на български общественици и организации, включително на дейци като Владимир Куртев, остават в сянка.
Историкът Искра Баева обобщава:
„Това е история, в която има и героизъм, и трагедия. Българското общество успява да спаси десетки хиляди хора, но не успява да предотврати гибелта на всички.“
Редактор
Възпитаник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалност Право.
Бивш председател на Гражданския демократичен съюз (ГДС) в РСМ и на Сдружението за македонско-българско приятелство – Скопие, както и бивш изпълнителен директор на Информационна агенция БГНЕС.
Активен защитник на правата на българите в Македония и изследовател на политическите процеси на Балканите. Автор на редица аналитични и медийни публикации, посветени на регионалното сътрудничество и европейската интеграция и геополитическите процеси на Балканите.
Коментари (1)
Ники Михов
Преди повече от седмицаМакедонските и Беломорските евреи НЕ са спасени по причина на отказа на Чърчил да помогне в Спасяването им, както е документирано, че е искано от Цар Борис III, да бъдат спасени. Виновни за гибелта на Беломорските и Македонските евреи е ИЗЦЯЛО на Чърчил и безхаберието на Рузвелт...След 50 години същите сили искат да прехвърлян Вината за Гибелта на беломорските и македонски евреи на България. Но Архивите ВЕЧЕ говорят - поне излезлите от секретност. Великобритания продължава да НЕ Допуска публикуване на Докумнтацията на Правителството от времето на 2-та Световна война. Има ЗАЩО !...Аре ограмотете се !