Флагман.бг

Авторът на „Киберсигурност за малчугани“ разказва пред ТАРАЛЕЖ за това как знанието защитава повече от забраните или историята на една детска книга, която превръща пароли, фишинг и дийпфейкове в приключения

Във времена, в които детската стая има достъп до целия свят през един таблет, темата за онлайн безопасността вече не е абстрактна, а жизненоважна. Децата общуват, играят, учат и се развиват дигитално много по-бързо, отколкото възрастните успяват да ги предпазят. Как да ги научим да бъдат умни, смели и внимателни, без да ги плашим с „опасности в интернет“?

На този въпрос отговаря д-р Георги Средков – специалист по киберсигурност, университетски преподавател и автор на новата детска книга „Киберсигурност за малчугани“. Той превръща сложни теми като пароли, фишинг, дийпфейкове и тролове в забавни истории с кибергерои, които учат децата да се защитават сами. В разговор за „ТАРАЛЕЖ“, той разказва как знанието може да превърне всяко дете от потенциална жертва до това да разпознава рисковете и да действа разумно в дигиталния свят:

1. Какво Ви вдъхнови да напишете книга за киберсигурност, насочена специално към деца?

Обичам децата, те са нашето бъдеще! И аз имам двама сина, които вече пораснаха.
Вдъхновиха ме няколко неща:

Днес децата вече живеят в дигитална среда, а ние, възрастните, изоставаме в това как ги подготвяме за нея. Често ги оставяме сами да се справят и те отлично боравят с устройствата, игрите и програмите. Говорим им „не влизай там“, „не кликвай на това“, но рядко им обясняваме как работи този свят и как те самите да се пазят, да бъдат активни, смели и умни, а не просто ограничавани. В професионалния ми живот виждам как сериозни инциденти тръгват от елементарни грешки – слаба парола, „невинен“ линк и т.н.

В един момент си казах, ако продължим да говорим за киберсигурност само на езика на възрастните, ние всъщност губим най-важната линия на защита – децата. Изграждането на навици от най-ранна възраст създава предпоставка за надграждане и добри резултати в бъдеще.

Като университетски преподавател и човек от практиката, водех лекции за една от най-развитите малки страни – Естония, в която електронното управление е дългогодишна стратегия и е издигнато в култ. В тази страна почти всичко може да бъде направено по електронен път. За да стане Естония една от водещите страни в електронното управление, първата стъпка, която са предприели, е сериозно и систематизирано обучение на хората, започвайки от най-ранна детска възраст, създавайки основата.

Освен това знанието е заразно и е двустранен процес. Когато децата, които са много умни и любопитни, са добре подготвени, те предават знания и на някои възрастни. Още си спомням как малкият ми син помагаше на баба си да се справя с таблета или телефона и тя го търсеше да реши някой IT проблем.

Оттам дойде идеята да превърна сухите теми – пароли, фишинг, дигитален отпечатък, тролове, дийпфейкове – в истории с герои, които децата да харесват: Капитан Парол, Байтчо, Професор Селфи и целия „отбор на кибергероите“. Исках вместо суха материя, да им предам полезни съвети на техния език, да им дам сценарии как да подхождат и какво да направят в определени ситуации, в които попаднат и разпознаят.

2. Какви са най-честите онлайн заплахи, с които децата могат да се сблъскат днес?

Заплахите са много и отдавна не са само „технически“, а свързани с хората. Технологиите са само инструменти, които много ги подпомагат и усилват. Промениха се целите на „лошите“. Те отдавна загубиха интерес към това с вирус „да развалят“ компютъра, а се фокусираха върху това, което е ценно и което може да се осребри – лични данни, пароли и т.н. А интернет им дава възможност за анонимност.

При децата най-често виждам няколко повтарящи се сценария, като:

• Онлайн контакти с непознати и фалшиви профили

• Споделяне на лични данни и адреси

• Снимки и видеа, които могат да поставят детето в неудобна ситуация

• Неприятно и обидно поведение в чатове и групи

• Подправени снимки, видеа и гласови съобщения (deepfake)

• Линкове и съобщения, които се опитват да измамят детето да въведе пароли

• Нежелани програми и „заразени“ файлове при сваляне на игри и приложения

• Слаби и лесно отгатваеми пароли за игри и профили

• Използване на несигурни или напълно незащитени Wi-Fi мрежи

• Приложения и устройства, които събират повече данни, отколкото е нужно

• Влияние на инфлуенсъри и онлайн предизвикателства, които не са подходящи за деца

Истината е, че децата не са „слабото звено“ – просто са в среда, за която ние не сме ги подготвили достатъчно добре. Затова в книгата превръщам тези заплахи в истории и герои – за да не ги плашим с абстрактни „опасности в интернет“, а да им покажем конкретни ситуации и как да реагират. Така от пасивни „потребители“ те могат да станат активни киберзащитници – първо за себе си, после и за другите.

3. Как подходихте към това да представите сложни теми като хакери, фишинг или защита на данните по разбираем и достъпен за децата начин?

Опитах се да се поставя на тяхно място.
Ако ти си на 9–10 години, думите „хакер“, „фишинг“ и „защита на данните“ не значат почти нищо. Но „да ти вземат акаунта“, „да ти изчезнат скиновете“ или „някой да ти открадне нивото в играта“ – това вече е истински проблем. Затова сложните теми се опитах да ги „преведа“ в техния свят – игри, чатове, скинове, предизвикателства, инфлуенсъри.

Вместо да обяснявам сухо какво е фишинг, в книгата има герой, който получава „супер оферта“ за безплатни бонуси. Той прави същите грешки, които правят и децата – бърза, не се фокусира, кликва. Чрез историята те сами стигат до извода: ако нещо е „твърде хубаво, за да е вярно“, най-вероятно е измама.

Хакерите не ги показвам като митични гении с черни качулки, а като хора, които използват хитрост и измама. Фокусът не е върху техниката, а върху избора: „Ще дадеш ли паролата? Ще кликнеш ли без да питаш? Ще повярваш ли на този, който те приканва да побързаш?“ Така децата виждат, че не са безсилни, а имат контрол над ситуацията и могат да вземат правилно решение.

За защитата на данните също смених езика: вместо „лични данни“, говорим за „лични съкровища“ – неща, които не се раздават на който и да е. Това е език, който дете разбира интуитивно.

И още нещо важно – реших никъде да не използвам назидателен тон като „не прави това, не прави онова“. Всяка история завършва с ясно послание „какво е добре да направиш“, като: да питаш възрастен, да блокираш, да смениш парола, да не си сам с проблема. Целта ми не бе да ги уплаша, а да ги въоръжа – с думи, с примери и с усещането, че могат да бъдат кибергерои, а не жертви на лошите.

4. Коя според Вас е най-голямата заблуда, която родителите имат относно безопасността на децата в интернет?

Често родителите оставят децата насаме с устройствата, за да могат да си довършат задачите, да поработят, да си поемат въздух. Разбирам ги, всички го правим. Но точно тук идва най-голямата заблуда:

„Щом детето е вкъщи и е на дивана с таблета, значи е в безопасност.“

Истината е, че устройствата носят външния свят директно в детската стая – с всички хубави и всички опасни неща. Не е нужно да сме навън в тъмна улица, за да има риск. Достатъчен е Wi-Fi или 5G и едно любопитно дете.

Втората голяма заблуда е: „То е умно, няма да се хване.“
Да, децата са умни, но са и доверчиви, импулсивни и емоционални. Те мислят в „тук и сега“ – в скинове, левъли и лайкове, не в „какво ще стане после“. Срещу тях стоят хора и алгоритми, които професионално тестват слабостите и нямат задръжки да се възползват при възможност.

Затова и посланието на книгата към родителите е ясно: екранът не е нито „електронна бавачка“, нито „бонус за мир и тишина“, а среда, в която детето трябва да се научи да се „движи“ безопасно. Не можем да го предпазим със забрани, те обикновено само засилват любопитството. Трябва да бъдем до него – да говорим, да питаме, да играем заедно, да направим „разбор“ след подозрителен чат или съобщение.

Когато спрем да си повтаряме „моето дете това няма да му се случи“ и започнем да говорим с него като с партньор в тази дигитална среда, тогава започва да се гради истинската безопасност.

5. Каква роля според Вас имат родителите и училището в обучението на децата за онлайн безопасност?

Според мен ролята на родителите и училището е наистина основополагаща. Без тях детето буквално няма ориентир в онлайн пространството, а се учи от „улицата“, а там има и „лоши“ и „добри“.

У дома родителите задават първите правила и навици. Те решават кога и колко време се ползват устройствата, какво е „ОК“ да се споделя и какво да си остане лично. Но най-важното – създават усещането за доверие: „Ако нещо те притесни онлайн, първо идваш при мен, няма да ти се карам, ще ти помогна.“ Ако това липсва, детето често мълчи, крие – точно когато има най-голяма нужда от помощ и подкрепа.

Училището от своя страна е мястото, където темата може да се систематизира и да стане общо знание, да се разшири мащаба. Не всички деца имат кибер грамотни родители. Там всички деца могат да чуят какво са лични данни, как се разпознава фалшив профил, какво значи да репортнеш и блокираш. И при проблем детето знае, че не е само, а има на кого да разчита.

Накратко: родителите дават доверие и пример, училището дава рамка и общи правила.
Когато двата фронта работят заедно, шансът децата да са защитени и уверени онлайн е в пъти по-голям. Това създава фундамент.

6. Има ли истински случаи или тенденции, които Ви подтикнаха да включите определени теми в книгата?

Да, има. Познавам хора, чиито деца бяха подведени в нежелани посоки. Родителите научиха с голямо закъснение и това затрудни решаването на проблемите, които на ранен етап можеха да бъдат предотвратени.

Убеден съм, че превенцията и знанието могат да предотвратят много нежелани и лоши неща. Затова ако с тази невинна книжка успея да предотвратя реализацията дори и на една заплаха за едно българче, значи моята цел е започнала да се реализира. Лавината започва с малка снежна топка.

7. Кои според Вас са най-големите заплахи за децата в интернет в момента?

Реално погледнато, най-голямата вътрешна заплаха е незнанието и неподготвеността. Иначе, отвън най-голямата заплаха не е една конкретна „опасност“, а комбинация от няколко неща.

От една страна са онлайн контактите с непознати и фалшиви профили, които много умело говорят на езика на децата – посредством игри, подаръци и други привлекателни неща. Към това се добавя лесното споделяне на лични снимки, видеа и информация, често без детето да осъзнава какво може да се случи после – подигравки, натиск, изнудване.

От друга страна стои кибертормозът между самите деца – обиди, групи, в които някого изолират, разпространени чатове и снимки. Това не свършва със звънеца в училище, а продължава понякога денонощно по телефона или таблета.

И към всичко това въздействат алгоритми, игри и приложения, които ги насърчават да „кликнат още веднъж“ – бързи оферти, скрити покупки, сензационни видеа, които привличат вниманието и директно въздействат на емоциите.

Но най-голямата заплаха е детето да е само в този глобален свят – с устройство в ръка, много и различни стимули и без доверен възрастен наблизо, с когото да сподели, когато нещо го притеснява.

Още по темата

Руски предполагаем киберхакер е изправен пред екстрадиция в САЩ след арест в Тайланд

Руски гражданин, издирван за екстрадиция от Съединените щати по обвинения в киберпрестъпления, е арестуван на тайландския остров Пукет

Още

63 фирми ще получат безвъзмездно финансиране за киберсигурност

Средствата са близо 3,9 млн. лева по програма „Цифрова Европа“

Още

Между 5 и 50 000 лева може да получат фирмите за киберсигурност

Над 24 000 малки компании са кандидатствали за пари за дигитализация

Още

Последвайте Таралеж в

Редактор

Кирил Илиев

Историк по образование с дългогодишен изследователски опит, свързан с българския национален въпрос и държавите от бившето югославско пространство. Работил е в Института по балканистика, където задълбочава интереса си към историческите и политическите процеси на Балканите. Професионалният му път включва и работа като репортер, редактор, международен редактор и продуцент на телевизионно предаване, където получава ценен опит и знания в анализа, комуникацията и представянето на обществено значимите теми.