Мнение

Кристиан Ваклинов за любовта към пътуващото наследство на България – теснолинейката Септември-Добринище

16 януари 2026, 14:41
Таралеж

ТАРАЛЕЖ

Родопската теснолинейка като съдба и мисия в живота на Кристиан

Някъде между планините, където времето се движи по-бавно, а релсите разказват истории, Кристиан избира да остане, да вярва и да опазва българското, като се опитва да запази културата, традициите и паметта на влака, който не бърза, но помни. Родопската теснолинейка за него не е просто транспорт, а сякаш живо същество – преживяло трудности, съхранило човешки съдби и събрало в себе си красота, мъка и надежда. От семеен спомен до гражданска кауза и от три писма до национално признание. Пътят, по който поема Кристиан, доказва, че любовта към родното не се измерва в думи, а в постоянство, грижа и вяра; че дори най-тесните релси могат да водят далеч, стига да мечтаеш, желаеш и действаш активно.

Кристиан, Вие сте популярен с работата си свързана с опазването и популяризирането на Родопската теснолинейка Септември-Добринище. От къде и как се зароди тази Ваша любов към тази тема – може би от семейство или приятели?

Много пъти съм разказвал как започна всичко, но ако мога да обобщя с една дума, то тя е – съдба. Семейството със сигурност има огромни заслуги, защото баща ми и дядовците ми са хората, които още когато бях на 3-4 годинки ми показаха теснолинейката и я превърнаха в един от първите ми съзнателни спомени, заедно с идването на брат ми на бял свят през 1998-а. Това е техният принос – далеч във времето назад, но с голяма тежест, оказва се.

Интересен факт е, че от ранна детска възраст сте се опитвали да се свързвате с различни институции в България във връзка с Вашата мисия – влаковете. Труден ли бе пътят да се свържете с тях и колко време Ви отне да получите желания отговор? За какво ги потърсихте?

Не съм се опитвал от ранна детска възраст, бях на 18, в 12-ти клас. Мисията винаги е била една – теснолинейката, не влаковете въобще. Темата със социалната неправда покрай спирането на вечерните влакове по теснолинейката ме докосна и провокира да потърся институциите. Много е лесно всъщност и апелирам всеки гражданин да не се колебае да потърси институциите, когато види проблем. Е, да, вярно, че първото и второто писмо бяха с негативни отговори – едното до БДЖ, другото до Министерството. Но не се отказах и изпратих трето – до министър-председателя, тогава Пламен Орешарски. И – О, чудо! – нещата се раздвижиха, след няколко месеца препращане на предложението за възстановяване на вечерния влак от Добринище до Якоруда между ведомствата, дойде положителният отговор. Както казваме – "Три за щастие!" – третото писмо донесе щастливата развръзка и влакът бе назначен от декември 2013 г. Съвсем неочаквано, заради тази моя гражданска победа за хората от планината, медиите ме провъзгласиха за "спасител на теснолинейката". И така до днес, по стечение на обстоятелствата, а и защото съдбата го е планирала за мен, аз съм най-свързваното с тази железница лице. Но спасител никога не съм се наричал. Може би съм радетел, активист, знам ли... хората да решат, аз си действам, както чувствам нещата. Но да – преборих се да се възстанови спреният няколко години по-рано вечерен влак по теснолинейката от Добринище надолу. Това ме направи популярен, така станах обществена личност. А въобще не съм подозирал, че след тези три писма животът ми ще се подреди така. Но съм щастлив. Много щастлив. Моментът, в който се случи това, беше много важен за мен – завършвах гимназия, съветваха ме да избягам от България, за да живея по-добре, а аз се инатях. И тази обществена победа ми даде онази така нужна доза увереност да не се предавам и да слушам сърцето си – да остана тук, да уча тук, да си живея тук.

Висшето си образование завършвате със специалност, свързана с транспортната икономика – дипломната Ви работа също е за теснолинейката. Осъзнат избор ли беше това Ваше решение или просто правилната посока, която Ви отведе до това, с което се занимавате днес?

Първо завърших счетоводство, а магистратурата ми е специалност "Икономика на транспорта". Когато дойде време за дипломна работа, годината беше 2018-а – вече 5 години бях популярен с темата за теснолинейката, занимавах се с нея непрекъснато. И да – избрах си дипломната ми работа да бъде свързана с това. Разбира се, голяма подкрепа ми оказа професор Николова – моят дипломен ръководител, която казваше, че това е моята тема и вътре ще намерят място моите проучвания, анализи, дейности, реалният ми няколкогодишен труд.

Вече над 10 години работите за възстановяване и популяризиране на теснолинейката. Успяхте ли да постигнете мечтания резултат след толкова години работа или има още какво да се желае? Какво предстои?

Наистина минаха повече от 10 години, започна 13-тата. Много теснолинейни мечти сбъднахме с моите съмишленици за тези години, много идеи, които ми се пръкваха, станаха реалност. Резултатът е очевиден – теснолинейката е мноооого по-популярна сред нашето общество и все повече съграждани, а и чужденци я приемат за туристическа дестинация и забележителност. Доказателство за това е най-пресният пример, който много ме разчувства – докато звучеше националният химн по БНТ в новогодишната нощ сред кадрите с красиви места от България беше и теснолинейката... Показаха влакчето. Изпитах гордост. Това е постижение. Тя е все по-зачитана като забележителност, каквато е и като каквато светът я признава от години. Разбира се, има много какво да се направи още, но то не зависи от гражданска инициатива като нашите дейности, а от целенасочена ясна политика, която да превърне тази железница в истинска туристическа дестинация. Представете си луксозни вагончета с панорамни стъкла до тавана или открити панорамни вагон-ремаркета, или пък стационарно експонирани стари парни локомотиви в гарите по маршрута, както и такива в движение, които да возят хилядите туристи, почиващи в световни курорти като Велинград и Банско? Защо да не може при нас? Нали сме европейци, нали сме идентични с немци, швейцарци, австрийци, които го правят от десетилетия. Или ще сме западняци само по цени и валута?

Маршрутът на теснолинейката Септември-Добринище, която минава през Родопите, се счита за един от най-живописните в България. Как Вие бихте го описали на хората, които все още не са се качвали? Защо да го изживеят?

Не само един от най в България! През отминалата 2025 г. теснолинейката Септември-Добринище бе поставена на 6-то място в света сред най-красивите есенни влакови пътувания според класация на туристическа организация в Западна Европа. Пет години по-рано, в началото на 2020-а, теснолинейката оглави читателската класация на британското издание "Гардиън" за най-атрактивни жп маршрути в Европа. И това са факти, далеч по-силни от моята пристрастност, нали!? А за България тя е перла в короната на българските железници и тепърва ще носи добро име и популярност на страната ни пред света, вярвам в това. Няма друга такава линия. Тя е чудо на инженерната мисъл, архитектурен шедьовър, екзотика, дори терапия. Такива красоти, толкова богата история, мъка и успехи... От всичко по много! Няма да убеждавам никого – никога не съм го и правил. Хората сами се запалват и заразяват. И идват. Все повече идват. Организирани групи, самоорганизирани компании, индивидуално – всякак.

Вие сте основател и активен участник в Гражданско сдружение "За теснолинейката". Има ли много хора, които припознават Вашата кауза и мисия? Какво Ви споделят най-често?

През годините много хора се включиха в реализирането на всички идеи и аз съм им безкрайно благодарен, че припознаха каузата като своя. Благодарение на това, никога не се наложи да се моля някому за съдействие – идваха точните хора в точния момент. Това, че аз съм лицето на каузата, не значи, че съм осъществил всичко сам. Напротив. Нека се знае, макар да съм го казвал и преди, разбира се. Всеки има своята мотивация, включвайки се – едните обичат теснолинейката като мен, други са запалени по планините и туризма, а тя е част от това, трети са се запалвали от мен самия, от пламъчето, което аз нося. И така. Различни хора, различна мотивация, но една обща идея – да популяризираме теснолинейката, за да я разпознават хората като туристическа дестинация. И успяхме! Благодаря!

Организирате множество инициативи и дейности по темата. Мнозина биха попитали защо историята на теснолинейката и значението на жп маршрута са толкова важни за българската история? Какво бихте им казали?

От 2015-а година до днес се случиха наистина множество инициативи – чествания на годишнини на линията, празници на градовете по нея, 10 години голямото празнично пътуване за националния ни празник 3-ти март, коледното вълшебство, фолклорен събор на най-високата гара на Балканите, създадохме музея на теснолинейката в спирка Цепина и много други. Всички те са с едничката цел – популярност за линията. Да идват хората, да чуват за нея. Тук е мястото да благодаря на всички ваши колеги от медиите, които винаги са отразявали дейността ни и така посланието е достигнало до хората, а събитията станаха с национално значение.

Теснолинейката е значима, защото е част от българската история, защото носи огромен потенциал, защото е пролята много кръв да я има, да бъдат свързани българите от трите планини с тези от сърцевината на страната. Това мога да кажа. Повече казах в книгата.

Вие сте автор и на първата енциклопедия за Родопската теснолинейка, която представихте на много места из страната. Какво е най-вълнуващото според Вас в тази книга и защо?

Благодарен съм на хората, които пълниха залите на премиерите, които минаха – над 10 от 10-и ноември до 16-и декември, както и на онези, които ме очакват през новата година – в Сандански, Кюстендил, Септември, Божурище. За мен цялата история на теснолинейката е вълнуваща и мисля, че успях да я предам така и в книгата, която видя бял свят с помощта на моите издатели спасители Ива и Симеон от Изд-во "Библиотека България". Най-вълнуващата част е може би разказът от първо лице за изграждането на линията и живота в България преди 100 години на инж. Стоян Митов, който проектира трасето. Неговите лични спомени и впечатления са в края на книгата, благодарение на неговата наследничка – арх. Татяна Митова, снаха в семейството, която ми предостави личните дневници на инженера. Вдъхновяваща личност, която дава много ценни и актуални и днес уроци. Не по-малко ценни за мен са личните разкази и спомени за миналото на железничари и техни потомци, които събрах през годините и обобщих в главата "Спомени за славното минало". От там читателите ще намерят автентична картина на 50-те, 60-те и 70-те години, когато животът е бил друг, с други порядки, ценности, ритъм. Тези истории ги няма никъде другаде, затова може би това са най-интересните моменти в книгата, и най-ценни.

Какво никога не са Ви питали за Вашата голяма страст – влаковете, а винаги сте искали да разкажете и/или да споделите?

Толкова неща са ме питали... Благодаря и за възможността да отговоря на вас за вашите читатели. Не зная какво не са ме питали, а би било интересно на широката аудитория. Моята голяма страст и слабост е теснолинейката – за мен тя е като жив организъм, като човек. Отношението, чувствата, грижата за нея са като за скъп човек. Тя е жива, преживяла какво ли не, пазеща интересни разкази. Влаковете като цяло не са ми страст, интересни – да. Обичам да пътувам, с влак включително, особено у нас. И не защото е евтино, а защото бавното пътуване с влак из България е чувствено, приключенско, такова, каквото с кола и автобус не може да бъде. А България е толкова красива, аз я обожавам, Боже... Така се вълнувам само като назова името ѝ, наистина! Но със сигурност теснолинейката е онзи влак, без който не мога. Тя заема много специално място в сърцето ми и беляза пътя ми, живота ми. Може би бих искал да кажа, че моето "геройство" (защото съм определян и като герой) е тъжно, не ми носи гордост. Ако страната ни функционираше нормално, както трябва, нямаше да има ниша за такива подвизи, за такава гражданска дейност. Но в крайна сметка България е нашият дом, тя не е квартира, която да изоставим с лека ръка, и аз искам повече хора да имат отношение, да се борят, да отстояват. Има наченки на това. Дано да не се пречупват. Малко ни трябва.

Какъв човек сте извън мисията да съхранявате традициите и културата на България? Какво си пожелавате да Ви се случи в професионален и личен план през 2026-а година?

Извън обществените дела съм веселяк, не мога без смях, без майтапи – обожавам самоиронията, приятелите ми знаят. Обичам да оставам сам с тишината – на зеленко или край камината, това ме зарежда и балансира. Да се разхождам сред природата, да пътувам из България, понякога да готвя, също да пея – занимавам се самодейно с музика. За новата 2026-а година мечтая да има мир на планетата и в душите на хората на първо място, а за мен – да съм здрав и да не губя вдъхновение да продължавам напред с лудостите си, въпреки всички стени и скали по пътя. Не съм от амбициозните хора, ни най-малко, просто следвам сърцето – упорито и безотказно. Понякога е ужасно трудно. Както казва една близка – имало една приказка: "Дала баба лев да се хване на хорото, дала два да се пусне!" – та и аз така, но не се пускам, ако се хвана. Едва ли ще стана друг и дано да не. Та нямам гениални планове, цели, амбиции. Здраве да има, да ги има край мен приятелите ми и семейството ми. Това ми трябва, това искам. Щастлив съм с живота си и съм благодарен на съдбата, на Бог, на близките ми. Искам и желая на хората да са по-усмихнати, по-споделящи, по-добри, по-действащи и по-малко оплакващи се и коментиращи безучастно. На вас – богата, споделена и интересна нова 2026-а година!

И накрая: За Вас Родопската теснолинейка, културата и историята са: ценности, богатство, наследство.