Facebook

Националистическите демони на Сърбия са още там – без разкаяние, а фрустрацията им расте с всяка сметка, която страната трябва да плаща за грешките на 90-те

„От години страдам от умора от Милошевич. Още от момента, в който видях жалката му фигура – леко приведен, победен, разхождащ се из затворническия двор в Хага, малко след ареста му през 2001 г., това пише Гордана Игрич в анализ публикуван в BalkanInsight, написан през 2006 г.

Сега не изпитвам никакви чувства към този човек – все едно дали е жив или мъртъв, още по-малко ме интересува къде е погребано тялото му.

Някои биха намерили това за парадоксално, като се има предвид, че станах свидетел и отразих толкова много от ужасните страдания, които той предизвика, изпращайки сръбската армия, полиция и паравоенни части в Хърватия, Босна и Косово през 90-те години. Още повече, след като именно режимът на Милошевич в крайна сметка ме принуди заедно с двете ми деца да напусна Сърбия през пролетта на 1999 г., за да избегнем арест.

Дори дъщеря ми, която тогава беше на 14 и която го обвинява заради разбития ѝ живот, е по-разстроена от смъртта му, отколкото аз. „Как може просто да умре в затвора, без реално наказание, след като толкова хора бяха убити?“, пита тя.

Не е, че не чувам нейния глас или този на хилядите жертви, които се чувстват измамени от смъртта му, разочаровани, че обвиненията срещу него никога няма да бъдат окончателно потвърдени от трибунала в Хага.

Чувам тези гласове ясно и отчетливо. Но отказвам да придавам изключителна важност на човек, който беше само изпълнител на силите зад него – тъмните и опасни сили на сръбския национализъм.

Трябва да се припомни, че Милошевич не беше диктатор. Дори и да не беше избран първоначално по демократичен път, той беше подкрепян от мнозинството в Сърбия и не може да бъде държан единствено отговорен за престъпленията, които бяха извършени.

Тълпите го овластиха, тълпите се освободиха от него, когато не успя да завладее територии, и същите тези тълпи намериха нови герои сред редиците на ултранационалистическата Сръбска радикална партия и част от сегашното управление.

Зад сълзите и траура стои чувство на дълбока фрустрация, че вече не могат да налагат войнствената си ксенофобия със сила или да прокарват идеята за Велика Сърбия сред съседите си чрез убийства, палежи и грабежи.

Когато се връщам към началото на 90-те и особено към 1991 г., си спомням неспокойствието си. Югославия все още съществуваше, но вече имаше дълбоки и болезнени разделения в сръбското общество – семейства и приятели се изправяха едни срещу други: едни подкрепяха Милошевич, други – не. Войните още не бяха започнали, никой още не бе убит, но в Сърбия вече се водеше тиха война.

Дори ресторантите бяха политически разделени – едни станаха „нашите“, други „техните“. Медийната среда също беше разцепена, но единствено „техните“ имаха пари, печатници и ефир. Масите безспорно бяха „техни“. Работници и селяни бяха докарвани с автобуси с портрети на Милошевич отпред на масови митинги, които заливаха телевизионните екрани с песента „Слобо, ми те волимо“ – „Слобо, обичаме те“.

Мнозина сърби, които до този момент не можеха да различат католическа от православна църква, изведнъж станаха дълбоко религиозни. Хора на всякаква възраст се втурнаха да се кръщават – почти като политическо изявление. Сръбската православна църква, винаги център на национализма, преживя драматичен подем, представяйки Милошевич като спасител на Сърбия.

На 9 март 1991 г. участвах в бурната опозиционна демонстрация в Белград срещу Милошевич. Това беше първият – и вероятно последният – път, когато силна антивоенна демонстрация разтърси Сърбия. Протестиращи чупеха витрини, преобръщаха автомобили и се сблъскваха с полицията, която отговаряше със сълзотворен газ и водни оръдия.

В онзи ден все още изглеждаше възможно да спрем плъзгането към война и да ги победим отвътре. Но тогава по улиците се появиха танковете на Югославската армия.

Когато Милошевич беше свален на 5 октомври 2000 г., вече нямах илюзии. Това, което наклони везните срещу него, не беше възходът на истински демократичните сили, а масите от разочаровани националисти.

Тъмната страна на Сърбия се обърна срещу Милошевич не защото бе престъпник, а защото беше сериен губещ на войни и територии. Те ненавиждаха Милошевич, който загуби Косово – не Милошевич, който извърши престъпления там.

Оттогава следя обществените нагласи и виждам как старите му привърженици или преминават към Радикалите, или леко смекчават позицията си, присъединявайки се към „умерените националисти“ на Кощуница.

А националистическите демони на Сърбия са още там – без разкаяние, а фрустрацията им расте с всяка сметка, която страната трябва да плаща за грешките на 90-те: възможни репарации към Босна, независимост на Косово и Черна гора, екстрадиция на Ратко Младич.

Смъртта на Милошевич просто катализира тези натрупани фрустрации. Истинският въпрос е коя страна в Сърбия ще надделее – разочарованите националисти или истинските демократи.“

Последвайте Таралеж в

Редактор

Кирил Илиев