Трагедията започва още преди да бъде стъпено на острова. На 16 юни 1913 г., когато избухва Междусъюзническата война, българската трета дружина от 14-ти Македонски полк, под командването на майор Велизар Лазаров, остава напълно откъсната в Солун. Срещу едва 1200 български войници са съсредоточени цели две гръцки дивизии – съотношение 1 към 20, което прави изхода предрешен. На 17 юни гръцките части отправят ултиматум за капитулация. Майор Лазаров отказва. Следва една от най-кървавите сцени на войната: българите се бият ожесточено целия 17 юни и през нощта срещу 18-и. На разсъмване, за да спасят местните българи от пълно изтребление, дружината е принудена да свали оръжие. Срещу героизма им обаче не последва милост – офицерите, войниците, духовният водач на солунските българи архимандрит Евлогий, неговият секретар Христо Батанджиев, един от основателите на ВМОРО, както и много видни солунски българи са натоварени на кораб и отведени „в неизвестна посока“. Така започва пътят към Трикери.

 

Още по време на превоза започва кошмарът. Свидетелски разкази, събрани от чешкия военен кореспондент Владимир Сис, описват как пленници са били хвърляни в Бяло море „без брой“, докато корабите плават. „Хайде да видим колко знаят да плуват българите“, казвал капитанът, преди да спре парахода далеч от брега и да хвърли хората във водата. Мнозина се давят пред очите на другарите си, а някои оцелели разказват, че са доплували до сушата по чудо.

 

Когато пленниците пристигат в Трикери, ги посреща тишина, палещо слънце и пълна липса на условия за живот. Карнегиевата анкета от 1914 г., международен доклад за балканските събития, описва условията така: „Затворените получавали само сухари, а питейната вода била солена. Когато пристигнали в Трикери, те получили хляб, маслини и лук. В Трикери нямало никакъв лекар и затворените там умирали по 5 до 7 всеки ден.“ Това е официален международен документ, неподвластен на пропагандни обвинения.

 

Сис, който стига до острова по-късно, с австрийския си паспорт и немска помощ, описва видяното. По бреговата линия се редят десетки дълбоки ями – кладенци, копани с голи ръце, защото на острова няма нито един извор. В началото водата била бистра, но скоро ставала горчива, топла и солена. Храната – хляб, хвърлян от кораби направо в морето – идвала все по-рядко. Болестите върлували, а под откритото лятно небе, без подслон и без медицинска помощ, пленниците започвали да умират масово. 

 

Днес някои недоброжелатели твърдят, че Сис е бил пропагандатор. Но историята има навика да говори сама, когато ѝ дадем шанс. Нужна е само минута в системата на Държавния архив – и се появява потвърждение на един от най-запомнящите се моменти в книгата „Гробовете на Трикери“: каменният кръст на Манол Станков. Сис описва как стои пред единствения каменен, а не дървен кръст, издялан с неимоверна мъка. В архива стои официалният документ:

Манол Станков Ленков – редник, набор 1910, 3-ти пехотен полк, родом от с. Заноге, Врачанско, загинал на 3 ноември 1913 г. на о-в Трикери, погребан там. ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 10, л. 7.

Истински човек, истински гроб, истински кръст.

 

Сис достига и до гробището край манастира, където монахиня му посочва „цялата гора“ от ниски дървени кръстове. Много от тях без имена – времето е заличило надписите или никой не е знаел кой лежи отдолу. Под тях почиват не само редници, но и интелектуалци, свещеници, революционери, учители. Там – или по пътя към острова – загиват и видни дейци като Васил Мончев от ВМОРО, архимандрит Евлогий, Спиро Суруджиев и Христо Батанджиев. Едни са покосени от глад и болести, други намират смъртта си още в морето.

 

Днес монахините в манастира на Трикери, както и малцината местни жители, знаят къде се намират гробовете на българите. Истинският разказ за случилото се обаче достигна до мен преди години чрез български лодкар, който отдавна обикаля острова и общува с местните. Той ми сподели, че гърците му признали за разпространяваната след войната версия, че българите били „болни от проказа“ – удобен начин да се омекоти истината. По думите му същите хора говорели и за най-малко 5000 загинали, а сред пленниците нарочно били поставяни болни, за да се разпространяват зарази. Това са признания и устни свидетелства, но звучат последователно и съвпадат с други известни факти, което ги прави трудно пренебрежими.

 

Днес Трикери е тих, почти забравен от ветровете на историята. Но под тази тишина почива история, която заслужава не само да бъде разказана, но и призната. На този остров са умирали хора по 5–7 на ден. Хиляди българи – военнопленници и цивилни – са намерили последния си дом там. И докато не признаем тази истина, докато не отбележим паметта им с достойнство, както се полага на европейска държава, историята ще продължава да тежи, а имената – да избледняват.

 

Трикери заслужава паметник.

Заслужава плоча.

Заслужава глас.

 

Защото в земята на този малък гръцки остров лежи не просто трагедията на хиляди българи – лежи забравена част от европейската съвест.

Автор: Димитър Панчев