Wikipedia

Как ВМРО защити границата при Петрич през 1925 г. и защо този урок остава жив и днес

Сто години изминаха от един малко познат, но съдбовен момент в българската история – Петричкият инцидент от октомври 1925 година. В следвоенна Европа, все още разкъсана от нестабилност и реваншизъм, малка България преживя въоръжено нахлуване на гръцки войски на своя територия – събитие, което можеше да прерасне в пълномащабен конфликт, ако не беше твърдата реакция на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО).

На 19 октомври 1925 г., в района на Демиркапия (днешна Беласица), гръцки войник преследва куче, преминало границата. Български граничари откриват предупредителен огън и войникът е убит. Гърция, ръководена от генерал Теодорос Пангалос, използва този дребен инцидент като претекст за военно нахлуване. Части от 7-ма гръцка дивизия преминават границата и настъпват към Петрич. Българското правителство на проф. Александър Цанков, уплашено от възможна ескалация и международна изолация, заповядва на армията да не отвръща на огъня.

Тогава, когато държавата мълчи, действа народът.

ВМРО, която по това време контролира голяма част от Пиринския край, поема инициативата. Под ръководството на генерал Александър Протогеров, Иван Бърльо, Алексо Маринов, Кирил Лесов и други войводи, четите на организацията събират местни доброволци – учители, селяни, бивши офицери, които не чакат заповеди от София. Те застават рамо до рамо срещу редовната гръцка армия и защитават българската граница.

Боевете при Петрич, Кулата и Беленци са кратки, но ожесточени.
Според историческите данни жертвите са около петдесет от българска и над сто от гръцка страна. Благодарение на съпротивата на четите и на местното население, гръцките войски са спрени и не успяват да навлязат в дълбочина. На 26 октомври, след намесата на Обществото на народите (днешната ООН), се нарежда прекратяване на огъня. Няколко дни по-късно, на 4 ноември 1925 г., международната организация признава Гърция за агресор и я задължава да плати обезщетение на България в размер на 45 000 британски лири.
Така, макар и с дипломатически средства, България печели морална и политическа победа. А в народната памет остава едно – границата при Петрич е защитена не от армията, а от ВМРО и народа.

В онези години имената на Тодор Александров, Александър Протогеров и Иван Михайлов се превръщат в символ на борбата за достойнство и самоуважение. Демонизирани по-късно от югославската и комунистическата пропаганда, те остават верни на една проста идея – че българите имат право да бъдат това, което са, без страх и без компромиси. За тях българщината не беше география, а вяра.

Сто години по-късно, историята сякаш се повтаря.

Днес българите в Република Северна Македония не са подложени на военна агресия, но живеят под натиска на институционална дискриминация и обществен страх. Българските културни клубове „Иван Михайлов“ в Битоля и „Цар Борис III“ в Охрид бяха обекти на атаки и палежи. Християн Пендиков, лидер на българска организация, беше пребит на улицата само защото се самоопределя като българин. Тези хора носят същия дух, който през 1925 година вдъхнови четниците на ВМРО – дух на достойнство, който не се предава.

Историята отново поставя България и Европа на изпитание. Ще мълчим ли, когато наши сънародници са подложени на натиск? Ще приемем ли удобни формули, които подменят истината? България има не само правото, но и задължението да защитава своите хора навсякъде. Петрич не трябва да се повтаря като география, но трябва да се помни като дух – дух на решителност и национално достойнство.

“Ние не искаме нито сантиметър чужда земя, но и няма да отстъпим нито педя от българската чест“ – казва Иван Михайлов.
Сто години по-късно тази чест се защитава не с пушки, а с истина. Не на бойното поле, а в Битоля, Охрид, Струмица и Кичево.
Историята може да се повтаря, но изборът дали ще останем безучастни – е наш.

Поклон пред героите от Петрич.
Позор за онези, които и днес се опитват да убият българщината – не с оръжие, а с подлост.

Последвайте Таралеж в

Редактор

Таралеж