На 24 май България отбелязва не просто празник на българската писменост и книжовност, а един от малкото безспорни цивилизационни приноси, които е оставила върху Европа и православния свят. Именно затова всяка промяна в начина, по който се разказва историята на кирилицата, никога не е просто културен или исторически спор. Това е въпрос на влияние, идентичност и място в историческата памет на цели народи.

Преди осем години руският президент Владимир Путин предизвика дипломатическо напрежение в България, след като по време на среща с тогавашния президент на Македония Георге Иванов заяви, че „славянската писменост е дошла в Русия от македонските земи“. Думите му тогава бяха възприети в София като директен опит България да бъде извадена от центъра на историята за кирилицата и делото на светите братя Кирил и Методий.

Днес обаче руският разказ изглежда различно. И точно това го прави много по-фин и по-труден за разпознаване.

Тази година руският сайт Gazeta.ru публикува обширен материал, посветен на Деня на славянската писменост и култура. За разлика от предишни публикации в руски медии, този път текстът ясно признава ролята на България, учениците на Кирил и Методий, цар Симеон и значението на българската държава за разпространението на кирилицата към Киевска Рус. На пръв поглед това изглежда като сериозна промяна и дори като своеобразна историческа корекция.

Но именно тук започва по-интересната част от целия разказ.

Защото модерната пропаганда рядко работи чрез груби лъжи или директно отричане на фактите. Много по-често тя променя центъра на тежестта в самата история. И точно това се случва в подобни текстове.

В публикацията България присъства, но не е истинският център на цивилизационния разказ. Централната идея е друга — „славянското единство“, общото духовно пространство и културната свързаност на православните славянски народи. Почти навсякъде текстът говори за „славянска писменост“, „общославянска култура“ и „духовна връзка между народите“, а българската роля постепенно се разтваря в една много по-голяма геополитическа рамка.

Най-показателен е финалът на самия материал. Разказът не завършва с Преславската книжовна школа, нито с Охрид, нито с ролята на България като държавата, която спасява делото на учениците на Кирил и Методий след прогонването им от Великоморавия. Вместо това текстът стига до Москва, до руските чествания, до академичните форуми в руската столица и до тезата за „200 милиона православни славяни“, свързани от обща духовна традиция.

Именно там остава и голямото внушение между редовете — България е важна част от историята, но Русия е представена като нейния естествен цивилизационен наследник и съвременен център.

Това е и голямата промяна в начина, по който днес се водят битките за историческо влияние. Историята вече не се пренаписва толкова чрез директни фалшификации. Не се казва открито, че кирилицата е руска. Не се отрича ролята на България. Вместо това фокусът постепенно се измества, докато страната, създала и развила тази културна традиция, започне да изглежда като една от многото спирки по пътя на „общославянската история“.

А историческите факти са категорични. След прогонването на учениците на Кирил и Методий именно България ги приема и превръща делото им в държавна политика. Именно тук възникват Преславската и Охридската книжовна школа. Именно в Първото българско царство се оформя кирилицата, а старобългарският език става първият славянски книжовен език. И именно от България тази писменост достига до Киевска Рус и до огромна част от православния свят.

Това не е абстрактна „общославянска легенда“. Това е конкретна българска държавна и цивилизационна история.

А най-важният въпрос днес не е какво казва Москва, а дали България самата осъзнава колко важно е да продължи ясно, уверено и без колебание да разказва собствената си история пред света — преди някой друг окончателно да започне да я разказва вместо нея.