В навечерието на 24 май България отново ще се раздели на две. Едните ще поемат по магистралата към Гърция, към летището с куфар в ръка, между резервация за хотел и снимка за Instagram. Другите ще бъдат по площадите, училищата и шествията с цветя в ръка. Социалните мрежи ще се напълнят с „Честит 24 май“ и цитати за знанието. Някъде между TikTok, scroll-а и  почивните дни България отново ще отбележи Деня на българската писменост и книжовност. И вероятно точно в това има нещо символично за времето, в което живеем.

Защото 24 май е един от малкото празници, които не ни разделят политически. Но все по-често ни разделят културно. Между хората, които още вярват, че знанието е ценност, и онези, за които празникът е просто още един дълъг уикенд в календара.

Тази година Денят на българската писменост и книжовност идва в момент, в който обществото живее едновременно в две реалности – между TikTok и библиотеката, между изкуствения интелект и страха дали децата още четат книги, между алгоритмите и думите на Кирил и Методий.

И въпреки това 24 май остава може би най-дълбокият цивилизационен код на България. Защото това не е просто празник на буквите. Това е празник на оцеляването чрез знание.

Историята рядко помни малките държави. Но помни онези, които са успели да създадат култура. Именно затова делото на светите братя Кирил и Методий променя не просто славянския свят, а самата идея за идентичност в Европа.

Когато учениците им Климент, Сава, Наум, Горазд и Ангеларий пристигат в България след гоненията във Великоморавия, княз Борис I разбира нещо, което много владетели не са разбирали дори столетия по-късно – че държава без собствена писменост остава зависима. Че народ, който не пише на своя език, рано или късно започва да мисли с чужди думи.

Затова България не просто приема учениците на Кирил и Методий. Тя инвестира в тях.

Охридската и Преславската книжовна школа не са били само духовни центрове. Те са били геополитически проект. Цивилизационен избор. Опит България да създаде собствен интелектуален свят, собствена културна орбита и собствена идентичност.

Климент и Наум са изпратени в Охрид не случайно. Там започват масово обучение на духовници и книжовници на разбираем за народа език. Това е революционно за времето си. Докато голяма част от Европа пази знанието затворено в елитни езици и църковни кръгове, България започва да превръща писмеността в инструмент за обществено изграждане.

А по времето на цар Симеон Велики този процес достига своя златен век. Именно тогава България не е просто военна сила. Тя става културна империя. Държава, която не само защитава границите си, а изнася книги, идеи, език и духовност далеч отвъд тях.

Днес, повече от хиляда години по-късно, въпросът отново стои пред обществото – какво правим с буквите, които сме получили?

С всяка година 24 май става по-различен от предишния.  Част от хората ще публикуват снимки от плажа с „Честит празник“. Други ще гледат детето си в училищно шествие през телефон. Трети ще са на работа. Четвърти ще спорят във Facebook дали младите са изгубили уважение към знанието. Съвременният свят вече не води битки само за територии. Той води битки за внимание, за памет, за влияние върху начина, по който хората мислят и възприемат реалността. А в епохата на социалните мрежи и изкуствения интелект най-голямото предизвикателство става не достъпът до информация, а способността да различаваш стойностното от повърхностното и манипулацията.

България е една от най-информираните нации с изключително лесен достъп до информация. И никога не е имала толкова разпиляно внимание.

Днес децата могат да говорят с изкуствен интелект, да превеждат мигновено, да научават всичко за секунди. Но това не означава автоматично знание. Защото цивилизацията не се измерва само с достъп до информация. А със способността да различаваш същественото, да анализираш и да мислиш критично. 

И всичко това се случва в момент, в който последните международни изследвания PISA показват тревожна тенденция – българските ученици продължават да изостават сериозно по четивна грамотност, а способността за разбиране, анализ и критично мислене все по-често се превръща в дефицит на съвременния свят.  

24 май ни напомня, че България е оцеляла не само с армии, а с книги. Не само с битки, а с култура. Не само с територия, а с памет. И тук се корени най-важния въпрос на съвремието – че в ерата на изкуствения интелект все по-важен ще бъде не просто достъпът до технологии, а способността да съхраним човешката си култура, език и идентичност.

Буквите никога не са били просто символи. Те са начин един народ да каже „Ние сме тук. Имаме памет. Имаме глас. Имаме бъдеще.“

И докато има деца, които четат на български, рецитират Вазов и пеят „Върви, народе възродени“, България вероятно все още има шанс да остане повече от география.

Честит 24 май.