AP/БТА

САЩ и Европа отслабват общата си стратегическа рамка, в която да формират, подреждат и отстояват своите интереси

Речта на американския президент Доналд Тръмп пред Общото събрание на ООН в Ню Йорк в юбилейната му 80-годишна сесия допълнително очерта разломите между САЩ и Европейския съюз. Тези разделителни линии се видяха в няколко основни теми, които така или иначе доминират дневния ред на международните отношения.

Първата тема бе все по-сериозният разлом между Вашингтон и Брюксел спрямо войната между Хамас и Израел. Докато непосредствено преди и по време на сесията на ООН редица европейски държави – сред които Вликобритания, Франция, Португалия, Белия и др. – признаха палестинска държава, администрацията във Вашингтон изключва подобен вариант.

Войната в ивицата Газа обаче не може да се редуцира до просто проблем между САЩ и Европа. Обстоятелството, че Австралия и Канада също признаха палестинска държава, придава допълнително измерение на този казус. Като прибавим Лондон към Канбера и Отава, това означава, че в рамките на съюза за обмен на разунзавателна информация Five Eyes, Вашингтон вече е малцинство (заедно с Нова Зеландия, която шикалкави по казуса с Палестина). Оттук войната в ивицата Газа се превръща в проблем между САЩ и най-близките й съюзници от Северна Америка (Канада), Европа (Великобритания) и Австралия.

Втората тема, бележеща разломите между двете страни на Атлантическия океан, е войната в Украйна. Още от повторното си идване на власт администрацията на Доналд Тръмп въведе две ключови промени в ролята на Вашингтон спрямо конфликта: САЩ се превърнаха от съюзник на Украйна в посредник между нея и Русия, а американската подкрепа за Киев вече бе възможна само като функция на търговски сделки – САЩ продават военен хардуер, Европа плаща, Украйна получава.

По-голям проблем от това за Европа обаче бе липсата на последователност в публичното адресиране на войната от страна на Доналд Тръмп, чиято реторика се клатушкаше рязко между това кой и как е започнал тази война (Зеленски или Путин) и кой има или няма „картите“ в нея (от Украйна, която ще загуби войната, до Украйна, която може да си върне териториите). Периодично идващите от Вашингтон послания – било като предложения за несъразмерно големи отстъпки от страна на Украйна в преговорите между САЩ и Русия, било като съобщения от акаунта на Доналд Тръмп в Truth Social – бяха като нож в гърба на Европа, чието лице бе насочено на изток.

Русия, разбира се, се възползва от това: докато с едната си ръка Владимир Путин стискаше десницата на Тръмп пред камерите в Аляска, с другата нареждаше увеличаване на провокациите спрямо държавите членки на НАТО от Източния и Северния фланг. Оттук и нарушаването на въздушното пространство на Полша, Естония, Румъния, както и блокирането на летища в Дания и Норвегия, на фона на засилващите се кибератаки и заглушаването на GSP-сигнали. Вчера пък два руски стратегически бомбардировача Ту-95 и два изтребителя Су-35 минаха през зоната за идентификация на противовъздушната отбрана на Аляска.

През цялото това време рисковете, произтичащи от руския ревизионизъм – при това, не просто за Европа, но за целия международен ред – получиха един прочит от Европа, Канада, Австралия, Япония и Южна Корея и по-различен от администрацията на Тръмп в САЩ. Вашингтон възприемаше руската агресия като проблем най-вече на Европа, отколкото като обструкция пред изградената от американците система за сигурност в международните отношения след разпада на СССР.

Съобщението на Тръмп в неговата социална мрежа Truth Social, последвало речта му пред Общото събрание на ООН, в което американският президент каза, че Русия е „хартиен тигър“, а Украйна може да си върне отнетите земи, не може да компенсира сгрешения подход на Тръмп спрямо конфликта в Украйна. Този пост е поредната флуктуация в реториката на ръководителя на Белия дом и няма никакви гаранции, че ще бъде последван от конкретни действия.

Британците имат идиома „put your money where your mouth is“, който означава човек да действа според казаното от него. Това би бил чудесен съвет за Тръмп, когато става дума за неговите закани спрямо Русия. И докато публично, включително и от трибуната на ООН, той обвинява Европа, че продължава да закупува руски въглеводороди, то отвъд камерите емисарите му предлагат на Русия сътрудничество и инвестиции в същото това производство. Дори допълнителните мита, които САЩ наложиха на Индия, са всъщност наказание за южноазиатската страна затова, че тя не иска да сключи така представеното й търговско споразумение със САЩ, а не толкова защото закупувала руски петрол.

В това отношение критиката на американския президент спрямо „празните приказки“ на ООН с пълна сила може да се отнесе и за неговата реторика спрямо Русия. Още повече, че Тръмп приказва, а Путин действа. Докато Тръмп къса венчелистчета, очаквайки да разбере накрая дали Путин го обича или не го обича (при положение, че целият свят знае отговора), войната в Украйна чука на вратата на ЕС.

Това е същият ЕС, който от 2022-ра г. насам драстично намалява вноса си на руски въглеводороди и планира да преустанови употребата си на руски LNG до края на 2026-та г. (въпреки географията и геоикономиката, които винаги са обвързвали Стария континент с руските въглеводороди). Това е същият ЕС, който обеща да дава по 250 млрд. долара годишно на САЩ за американски газ (въпреки че Вашингтон няма капацитет да достави такова количество). И това е същият ЕС, на който САЩ наложиха универсално мито от 15%.  

Тези две разделителни линии между САЩ и Европа – войните в ивицата Газа и Украйна – показват, че Вашингтон и Брюксел имат различно разбиране за процесите в международните отношения и различна оценка на риска, произтичаща от разместванията на геополитическите пластове. Това се вижда и в начина, по който те адресират, да речем, Китай.

Европейците виждат в Пекин, на първо място, субектът, който осигурява материалната помощ (пари и технологии) на Русия да води война срещу Украйна и в перспектива срещу нея, и чак след това – като държавата, която използва нелоялни търговски практики (дъмпинг на цените и протекционизъм на собствения си пазар).

САЩ пък виждат в Китай, на първо място, субектът, който релативизира в ускорен порядък влиянието на Вашингтон в Индо-Пацифика, и, на второ място, като държавата, с която имат най-големия си търговски дефицит.

Ако ЕС и САЩ имаха идентично разбиране за процесите в международните отношения и сходна оценка на риска, то издигането на легитимни политически тези - касаещи преоцанка на либерализма в глобалните организации и институции, „зелената“ икономика, климатичните промени, емиграция и т.н. - не само че не би било вредно, но ще облагороди и витализира жизнеността на политическо семейство, в рамките на което се поставят тези въпроси. Но когато стените на един дом са бутнати, има малко значение как са подредени мебелите в него. А „стените“ на Европа се бутат не само от нелегалите от Северна Африка и Близкия Изток, но и от руския ревизионизъм.

Това разминаване между Вашингтон и Брюксел означава, че САЩ и Европа отслабват общата си стратегическа рамка, в която да формират, подреждат и отстояват своите интереси. Стратегическата рамка е нещо като снимка, която обобщава съпринадлежността на хората от фотоса към определени ценности и интереси. Ако тези процеси на диверсификация между Брюксел и Вашингтон продължат, то е вероятно ножицата да мине през евроатлантическото изображение, правейки от него два по-малки фотоса.

Ако Европа и САЩ задълбочат разликите, в които те виждат и тълкуват света около себе си, то на всяка крачка, която ще ги отдалечава още един от друг, Европа ще трябва да прави по една допълнителна стъпка за вътрешната си консолидация. Но основният спонсор на това европейско движение за единство все още стои в Кремъл, а не във Вашингтон.

Последвайте Таралеж в

Редактор

Мартин Табаков