Има държави, които търсят решения. Има и такива, които търсят виновни. В Скопие напоследък сякаш и атмосферното налягане идва „отвън“, а политическата гравитация все дърпа надолу – пак заради някого другиго. Ако се заслушаме в публичните изяви на премиера Християн Мицкоски, ще останем с впечатление, че страната му е под перманентна обсада – от съседи, от европейски условия, от исторически комисии, че дори и от „неразбрани“ добросъседски очаквания.

В свои изказвания Мицкоски нееднократно говори за „тормоз“, за „натиск“ и за „опити за диктат“ по пътя към Европейския съюз. Основната линия е ясна – Скопие иска напред, но някой постоянно дърпа ръчната спирачка. Най-често в ролята на този „някой“ е сочена България. Темата за конституционните промени, за правата на българите в страната и за историческите спорове редовно се представя като външно наложено изпитание, а не като вътрешна необходимост.

Риториката често преминава от дипломатичен тон към политическо заяждане. Внушението е, че съседът поставя „ултиматуми“, че се меси в идентичността и че поставя условия, които „не били европейски“. Така външният натиск се превръща в удобен вътрешнополитически инструмент – всяка критика у дома може да бъде обяснена с външна намеса.

Но колкото повече Скопие обяснява проблемите си с чужди действия, толкова повече изниква въпросът: кога ще започне разговорът за собствената отговорност? За реформите, които буксуват. За езика на омразата, който периодично се възражда. За политическата култура, която често предпочита конфликта пред диалога.

Тук неизбежно изплува и въпроса, който от години стои отворен, че правата на българската общност не са външна приумица, а въпрос на европейски стандарти. Проблемът не е в „натиска“, а в нежеланието да се приеме реалността на многообразната история и общество.

Когато една държава вижда спънки навсякъде – в съседите, в Брюксел, в миналото – рискува да стигне до абсурда да ѝ пречи дори космосът. Защото най-лесно е да обясниш неуспеха с външни сили. Най-трудно е да погледнеш навътре.

Истинският въпрос не е дали Северна Македония е „тормозена“, а дали политическият ѝ елит е готов да поеме отговорност. Европейският път не минава през постоянна конфронтация със съседите, а през зрялост, реформи и признание, че историята не е оръжие, а урок.

Братовчеди покрай Вардара, така няма да стане. Идеята за членство в ЕС „в пакет“ с Украйна – дори и в хипотеза без право на глас – може да звучи политически удобно, но на този етап е нереализируема за вас.

За започване на преговори е необходим консенсус в ЕС, а този консенсус за Северна Македония вече е формулиран пределно ясно. Условията са известни, рамката е приета, ангажиментите са поети.

Въпросът не е какво трябва да се направи, а кога ще бъде изпълнено. И тук решението не е нито в Брюксел, нито в Киев, нито в която и да е друга столица. Решението е във ваши ръце.

Докато Скопие воюва с призраци, времето върви. А в политиката, както и във Вселената, празното пространство бързо се запълва – ако не с решения, то с нови оправдания.