Протестът на 1 декември 2025 г. показа нещо безпрецедентно за България: полицията не удряше, но и не защитаваше — стоеше и гледаше как хаосът се разгръща пред очите ѝ. Докато агресивни групи унищожаваха офиси, палеха контейнери, хвърляха пиратки, замеряха униформените, кордоните останаха почти неподвижни. Нямаше щитове напред, нямаше отблъскване, нямаше дори опит да бъдат изолирани провокаторите. Комисар Николов обясни тази стратегия с краткото:
„Така се прави.“
Така ли?
Подобно поведение не се вписва в дългогодишната практика на МВР. Българската полиция е действала твърдо дори при далеч по-малки напрежения. Спомняме си 1997, 2013 и 2020 г., когато удари, влачене и газ не бяха изключение, а правило. На 1 декември ескалацията се развиваше пред погледите на служителите, между мирните граждани, семейства и журналисти.
СДВР задържа по-късно 71 души. Единственият публичен сигнал за полицейско насилие – майка, която твърди, че синът ѝ е ударен в главата от служител – беше категорично отречен: според СДВР младежът е бил „крайно агресивен“, а травмата не е причинена от полицай. Фактът остава: няма нито един доказан случай на употребена прекомерна сила.
И точно тази липса на реакция породи въпроси. Лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов нарече поведението на МВР „поръчково“, с цел да бъдат протестите компрометирани. От своя страна МВР представи случилото се като пример за „ненасилствен, европейски модел“. Едно е ясно - на 1 декември 2025 г. полицията не се държа така, както се е държала в нито един от големите протести на прехода.
А за да разберем колко необичайно е това, трябва да се върнем назад – към годините, в които проблемът никога не е бил липсата на сила, а нейното прекомерно използване.
Кристал, 26 октомври 1989: когато преходът започна с влачене по улицата
Преди да има барикади пред парламента и скандирания за оставка, имаше една подписка. И едно тихо събиране на младежи. На 26 октомври 1989 г. екологичното движение „Екогласност“, тогава неформално и полулегално, поставя масичка в градинката пред сладкарница „Кристал“. Поводът е конкретен и остър: правителството планира мащабни хидропроекти – „Рила“ и „Места“, които предвиждат отклоняване на води, изграждане на язовири и засилена индустриална експлоатация, застрашаваща природните екосистеми на планината. На импровизираната маса стоят листове, химикали, карта. Минават студенти, минувачи, журналисти – включително и чужди кореспонденти. Сред активистите е и Петър Слабаков – актьор, дисидент, един от най-разпознаваемите гласове на промяната.
Тогава към градинката се приближават униформени милиционери, придружени от цивилни служители на Държавна сигурност. Няма предупреждение, няма разпореждане за прекратяване – само внезапна, организирана офанзива. Следва силово разгонване:
младежите са натиквани в автобус на милицията, подготвен предварително;
чуждестранен журналист, опитал се да снима, е изблъскан, а фотоапаратът му – счупен;
масата е съборена, материалите – конфискувани.
Операцията трае само няколко минути. Автобусът потегля и по свидетелства на участници обикаля София, за да разсее задържаните в различни точки на града. На 3 ноември 1989 г., едва седмица след погрома, „Екогласност“ организира ново събиране – този път в градинката на „Св. Кл. Охридски“. Там те внасят официално в Народното събрание петицията си, съдържаща 11 000 подписа, събрани въпреки натиска и насилието.
Две седмици по-късно, на 10 ноември 1989 г., Тодор Живков пада от власт.
Случката на „Кристал“ остава като нулевия кадър на прехода – денят, в койтогражданите завиха позицията си да отстояват демокрацията.
10 януари 1997: когато гладът стигна до входа на парламента
Зимата на 1996–1997 г. не беше просто студена – беше унизителна. Хиперинфлацията изяде спестяванията на хората за седмици, банките рухнаха една след друга, хлябът стана лукс, а токът – хазарт. Пенсии и заплати се топяха по-бързо от снега пред блоковете. Въпреки оставката на Жан Виденов през декември кабинетът му продължава да управлява, а БСП отказва да върне мандата. За огромна част от хората това вече не е политика – а удар по самото им оцеляване.
Протестите започват тихо: студентски окупации, синдикални митинги, шествия с фенери. Напрежението расте, докато на 10 януари 1997 г. София се събужда с колони от хора, стичащи се към Народното събрание – студенти, работници, пенсионери, майки. Площадът пред парламента се превръща в гневно море: „Оставка!“, „Избори!“, „Мафия!“.
Прозорци на парламента са разбити, част от протестиращите проникват във фоайето, а вътре народните представители са барикадирани зад кордони на МВР и НСО. Тогава полицията – докарана от цялата страна – получава заповед да разчисти района. Следват „Добриевите сопи“: палки, щитове, сълзотворен газ, удари по разгневени младежи, случайни минувачи, хора, които помагат на паднали. „Пирогов“ приема над 70 ранени, сред тях и бившият премиер Филип Димитров, излязъл от болницата с бинтована глава – кадър, останал символ на тази зима.
Както и през 1989 г., нито един конкретен полицай не е наказан.
23 юли 2013: нощта на белия автобус
Назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС през 2013 г. взриви общественото търпение за часове. Площадите се изпълниха – първо с хиляди, после с десетки хиляди. Протестите продължиха над 400 дни.
На 23 юли 2013 г. парламентът заседава до късно. Навън – море от хора, скандирания, свирки, барабани. Вътре депутатите обсъждат актуализация на бюджета, а гражданите са решени да не позволят тихо измъкване. Властта взема решение, което остава в историята: да изведе депутатите с бял автобус, ескортиран от жандармерия. Автобусът се появява откъм южната страна на парламента. Протестиращите го виждат, надават викове, хвърлят се да го блокират. Част от тях сядат на асфалта, други се хващат за ръце.
Полицията реагира остро. Кордоните затягат обръча, щитовете натискат напред. Хора са дърпани, влачени, събаряни на земята, удряни със сопи. В суматохата са бити и журналисти, въпреки прес-картите им – факт, осъден официално от Асоциацията на европейските журналисти – България.
Картината остава:
протестиращи със счупени очила и разкъсани дрехи, кръв по лицата, жена, притисната до стъклото на автобуса, студенти, влачени към полицейските бусове
На следващия ден започват разследвания. Обвинен е един-единствен полицай – Веселин Денчев, за лека телесна повреда. Години по-късно той е оправдан и дори осъжда прокуратурата за морални вреди.
10 юли 2020: побоят зад колоните
Протестите през 2020 г. избухнаха след години натрупано недоверие към управлението, корупционни скандали и усещане за безнаказаност. Третото правителство на Бойко Борисов влизаше в пореден цикъл на кризи, доверието в прокуратурата беше рекордно ниско, а новите политически формации – „Има такъв народ“ и „Демократична България“ – говореха за „завладяна държава“. COVID-кризата добави икономическа несигурност и усещане за двойни стандарти.
На 9 юли Специализираната прокуратура нахлу в президентството – акция срещу секретаря Пламен Узунов и съветника Илия Милушев, придружена от служители на Бюрото за защита. За мнозина това беше прекрачване на институционална и морална граница. Почти едновременно акцията в Росенец – опитът на Христо Иванов да стъпи на държавен плаж, спрян от НСО – даде ярък образ на държавната сила, използвана срещу гражданите.
На 10 юли хиляди излязоха пред Министерския съвет. Отпред протестът изглеждаше познато – скандирания, пиратки, бутане. Различното беше зад колоните на сградата – място извън погледа на площада, където полицията отвеждаше задържаните.
Там започна истинското насилие: поваляне на земята, ритници, удари с палки по вече обезвредени хора, натрупване на телата едно върху друго, влачене. Година по-късно изтеклите записи от камерите на НСО показаха хора без съпротива, върху които се стоварват ботуши и палки, включително полицайка, нанасяща удари.
Сред пострадалите беше студентът Евгени Марчев, приет в „Пирогов“ с комоцио и множество травми. Той разказа за заповед задържаните да бъдат бити „докато им сложат белезници“, превръщайки се в лице на въпроса: кой удря зад колоните?
Година по-късно временната парламентарна комисия за полицейско насилие прожектира записите в пленарната зала. Депутатите гледат в мълчание кадри, в които униформени ритат, удрят и унижават граждани, лишени от възможност за съпротива. За пръв път държавата буквално вижда собственото си насилие на стената.
И въпреки това нито един конкретен полицай не е наказан. Разследванията се влачат, прекратяват, възобновяват.
Лятото на 2020 г. остава в историята не само като протест срещу корупцията и безнаказаността, а и като първия случай, в който бруталното полицейско насилие е записано многократно и неоспоримо.
След този преглед 1 декември 2025 г. изглежда като обрат: този път побой няма, но полицията позволява ескалация, провокации и разрушения буквално пред очите си. МВР го нарича „европейски модел“. Политически опоненти го наричат „поръчков хаос“.
Едно обаче е ясно:
не можеш да разбереш спокойствието – или бездействието – на 1 декември, без да си спомниш палките при „Кристал“, „Добриевите сопи“, белия автобус и побоя зад колоните.
Историята на полицейското насилие в България започва далеч преди този протест – и точно тя прави днешната странна тишина толкова заглушаващо шумна.
Началник и служител на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ - град Кюстендил извършват "проверки" на камиони за 10 секунди
Вчера бяхме свидетели как поставянето на едно прасе от Продължаваме промяната беше обект на спор, политика, различни мнения относно изкуството и прочие. Пред държавата България има много по-важни и съществени проблеми от това кой какъв неуспешен евтин пиар си прави. Такива проблеми на дневен ред са бюджетът за предстоящата година, влизането на страната в еврозоната, темата с рафинерията "Лукойл" и в дългосрочен и съществен план бъдещето и развитието като цяло на икономиката, отбраната, която ни носи сигурност, и демографската катастрофа.
Цифрите, които говорят повече от декларациите
Млад журналист, филолог и студент по право. Интересува се от обществени каузи, граждански права, образование и културни процеси.
Коментари (0)