Мнение

Главният редактор на The Washington Outsider пред ТАРАЛЕЖ: Конфронтацията с Иран не може да се разглежда като военен обмен, а като епизод с големи последици за международния баланс

1 март 2026, 17:10
Таралеж

Снимка: ТАРАЛЕЖ

Новата ескалация между Иран, Съединените щати и Израел отново постави Близкия изток на ръба на регионална криза

На 28 февруари 2026 г. Вашингтон и Тел Авив съвместиха военна операция срещу цял Иран — офанзива, представена от Израел под името Lion's Roar, а от Съединените щати като Operation Epic Fury. Белият дом и израелското правителство я определиха като част от усилията за ограничаване на ядрената и военната заплаха от страната на Техеран. В следващите си изявления президентът Доналд Тръмп защити операцията като необходим отговор срещу Иран и предупреди, че всекикъв отговор удар ще бъде посрещнат със силата, " какъвто светът не е виждал досега" , като в това време реториката му подсказа и по-широк прочит за бъдещето на иранския режим.

За да разгледате обхвата на тази нова фаза от конфликта, ТАРАЛЕЖ разговаря с Ирина Цукерман — геополитически анализатор и експерт по национална сигурност, президент на Scarab Rising, Inc. и главен редактор на The Washington Outsider. Специализираната в Иран, хибридната война и операциите за влияние, тя предлага анализ, който поставя ескалацията не само в чисто военен, но и в регионален, политически и информационен контекст.

Интервенцията: отвъд ядрената програма

По въпроса дали намесата на Съединените щати и Израел е изцяло да спре иранската ядрена програма, или е част от по-широка стратегия срещу режима , отбелязва Ирина Цукерман, че операцията всъщност е насочена към три взаимно свързани стълба на иранската мощ: ядрената програма, балистичните ракетни способности и мрежата от проксита и милиции , чрез която Техеран проектира влияние в региона. Според нейния анализ на регионалното измерване не е второстепенно, а централно , защото именно тази способност за принуда към съседите прави иранския напредък в ядрената и толкова чувствителна сфера.

От тази гледна точка ударите по ядрени обекти целят да попречат на производството на обогатен материал и да вкарат програмата в скъп цикъл на техническо възстановяване, необходимо време, ресурси и експертен капацитет. Успоредно с това ударите по балистичната инфраструктура имат за цел да отслабят инструмента, който режимът най-често се използва, за да изплашва, наказва и очертава червените линии в Персийския залив, Ирак, Сирия и Израел. Цукерман подчертава още, че кампанията се стреми да подкопае и способността на Иран да поддържа своята проксита — мрежа, която зависи от логистични коридори, трансфери на оръжие, финансиране, обучение, разузнаване и политическа координация.

В този контекст тя прави разграничение между целите на Вашингтон и тези на Израел. За администрацията на Тръмп военният натиск има и принудителна функция: да намали пространството за маневри на Техеран и да го върне на масата за преговори от по-слаба позиция, в рамките на дневен ред, който вече не се ограничава само до обогатяването на уран, а включва и ракети, дронове и морска принуда. Израел, от своя страна, изглежда действа според по-дългосрочна и по-дълбока логика: да разруши регионалната архитектура на Революционната гвардия, да повиши цената за поддържането на тази система и да създаде условия, които с времето могат да допринесат за структурно отслабване на режима и дори за евентуално разпадане на неговата властова конструкция.

От ограничена конфронтация към разпределена регионална криза

Попитана как атаките с ракети и дронове срещу държави от Персийския залив променят регионалната картина, Цукерман посочва, че конфликтът вече е престанал да бъде ограничена конфронтация и се е превърнал в разпределена регионална криза. Според нея ударите и прехващанията над територии като Бахрейн, Кувейт, Обединените арабски емирства и Катар са преместили тези държави от състояние на теоретична уязвимост към реална заплаха. Това, обяснява тя, ускорява по-тясната координация в противовъздушната отбрана, морското наблюдение и обмена на разузнавателна информация, което показва преход от обикновено планиране при извънредни ситуации към активна оперативна синхронизация.

"Тази промяна има особена стратегическа тежест. Регионалната политика на Иран от години разчита на това да разпокъсва реакциите на страните от Залива. Исторически Техеран е оказвал натиск върху тях поотделно, съчетавайки ракетни заплахи и прокси сплашване, за да обезкуражи колективен отговор. Но с нарастването на атаките и изчезването на дистанцията между столиците в Залива и самия конфликт тези стимули започват да се променят: тихата предпазливост отстъпва място на по-практични форми на координация, докато способността на Иран да управлява ескалацията двустранно започва да отслабва", посочва Цукерман.

В същото време анализаторката предупреждава, че регионалната проекция на Иран не изчезва, защото неговата прокси инфраструктура остава дълбоко вкоренена. "Хизбула" запазва значителни арсенали и боен опит; иракските милиции действат в политически екосистеми, които им осигуряват защита и финансиране; а хутите контролират територия и снабдителни маршрути. Следователно не се променя самото съществуване на тази мрежа, а траекторията на конфликта: регион, който е по-силно военно взаимосвързан, но и по-нестабилен, с динамика на ескалация, която е по-бърза, по-широка и по-трудна за овладяване.

Ормузкият проток и политиката на несигурността

Когато разглежда енергийното измерение на ескалацията, Цукерман определя Ормузкия проток като една от най-чувствителните точки на глобалната енергийна система. През него преминава ключова част от световния петрол и втечнен природен газ, а тази концентрация означава, че всяко нарушение незабавно предизвиква шок, който се разпростира далеч отвъд бойното поле. Според нейния прочит Техеран многократно е използвал морската принуда именно заради способността ѝ да интернационализира локален конфликт и да прехвърля натиска към глобалните пазари.

Според анализаторката най-вероятният сценарий не е пълно и продължително затваряне на протока, а по-скоро неравномерно нарушаване на трафика: по-бавно корабоплаване, по-високи застрахователни премии, променени маршрути и нарастваща нервност сред корабособственици и оператори. В такъв контекст пазарите на втечнен природен газ обикновено реагират първи заради строгите си графици за доставки, макар че и петролните пазари постепенно поемат същия ефект с разширяването на несигурността. Ключовият момент, подчертава тя, е, че Иран не трябва да контролира Ормуз постоянно, за да влияе върху световната икономика; достатъчно е да внесе достатъчно несигурност в една и без това силно напрегната система.

Цукерман напомня също, че Техеран е ограничен и структурно: "Същият морски коридор, който заплашва, е жизненоважен и за собствената му икономика, което означава, че продължително затваряне би навредило и на иранския износ и внос. Затова международната подготовка зависи по-малко от крайни сценарии и повече от достоверността на отговора. За Европа това означава бърза координация, предварително договорени механизми за освобождаване на стратегически резерви и последователни публични послания, които да избегнат ненужна паника. Съединените щати, от своя страна, играят решаваща роля не толкова заради пряката си зависимост от внос, колкото заради влиянието си върху морската сигурност и психологията на пазарите. В крайна сметка, заключава тя, правителствата, които демонстрират контрол, предвидливост и координация, са най-способни да ограничат волатилността."

След смъртта на Върховния лидер: вътрешна крехкост без незабавен преход

По отношение на последиците от смъртта на Върховния лидер Цукерман смята, че изчезването на Али Хаменей премахва фигурата, която е държала иранската политическа система заедно повече чрез личен авторитет, отколкото чрез стабилен институционален баланс.

"Той не беше просто символичен лидер, той беше човекът, който уреждаше споровете между фракциите, определяше къде се намира реалната власт и държеше духовниците, командирите на Революционната гвардия и разузнавателните структури в определени граници. Неговото отсъствие не означава незабавен колапс, но прави вътрешния баланс на режима по-крехък", коментира Ирина Цукерман.

Според анализаторката тази крехкост се проявява първо на върха на системата, а не непременно по улиците. "Без Хаменей елитите започват да се наблюдават взаимно с по-голямо недоверие, пресмятайки лоялности, наследяване и собствено оцеляване. По-ранната загуба на Али Шамхани допълнително утежнява положението, защото отслабва координацията между различните центрове на власт в особено деликатен момент", коментира тя.

Въпреки това Цукерман подчертава, че режимът запазва реална способност за устойчивост, най-вече защото Революционната гвардия остава основният стълб на системата, контролирайки сигурността, разузнаването, значителни части от икономиката и голяма част от регионалната мрежа на Иран.

Там, където тя вижда съществена промяна, е психологическото измерение. В продължение на десетилетия много иранци възприемаха системата като неподвижна и недосегаема; изчезването на фигура като Хаменей отслабва това усещане за постоянство и може да отвори по-бавен процес на вътрешно преосмисляне. Това обаче, според нея, не означава нито подреден преход, нито готова алтернатива, способна да замени режима. В този смисъл тя смята, че Реза Пахлави не разполага с необходимата оперативна база вътре в Иран, за да се превърне в реална алтернатива на властта: той има видимост и символична привлекателност в изгнание, но не контролира вътрешни мрежи, силови актьори или институционални съюзници.

Освен това неговата фигура носи и исторически ограничения. Цукерман подчертава, че значителна част от иранското население не се идентифицира с национална визия, изградена изключително около персийската идентичност, и продължава да носи неразрешени исторически "grievances", свързани с епохата на Пахлави. Поради тази причина, смята тя, той не е нито неутрална, нито напълно обединяваща фигура. Към това се добавя и опозиция, раздробена по идеологически, географски и поколенчески линии, без общо лидерство и без ясно съгласие за модел след режима. Най-вероятният сценарий, заключава тя, не е внезапен преход, ръководен от изгнание, а продължителен процес, при който системата поема ударите, докато вътрешното доверие бавно ерозира.

Войната за наратива

От гледна точка на информационната война Цукерман смята, че "Техеран води интензивна битка за контрол над наратива, защото разбира, че при криза от такъв мащаб възприятието оформя бойното поле почти толкова, колкото и самите ракети". След елиминирането на Али Хаменей, обяснява тя, най-големият страх на режима не е само военната загуба, а психологическият срив. Ето защо официалният разказ в Иран е изграден около идеята за приемственост: лидерът може да изчезне, но системата трябва да бъде представена като непокътната. В тази логика Хаменей престава да бъде третиран като загуба и се превръща в символ, способен да стабилизира лоялността.

Тази стратегия обаче беше затруднена от кибератата, която нарушава електрозахранването и съзнанието в част от страната. Според Цукерман авторитарните системи разчитат на това, за да наложат първата версия на събитието, а прекъсванията именно разбиват това предимство, създавайки информационен вакуум, който режимът не успява бързо да запълни. Загубата на Али Шамхани има значение и в този аспект, защото сега отслабва координацията между и прави посланието по-неравномерно: повече пропаганда, но по-малко последователност. Така се оформя комуникационен апарат, който остава агресивен като обем, но става по-уязвим за противоречия.

Паралелно с това Иран се стреми да представи дейността на своята проксита като локални и автономни явления. "Хизбула", иракските милиции и хутите са описани в този разказ като актьори, които реагират на собствената динамика, а не като прекъсвания на продължението на Техеран. Тази конструкция става още по-важна, когато центърът на системата изглежда отслабен, защото помага да се внуши, тъй като като регионална мрежа продължава да работи, дори ако координацията от Техеран се разпада.

Цукерман подчертава и че западните общества са централна цел на тази кампания . " Иран не се стреми да спечели симпатии, колкото да направи продължителния натиск политически неудобен. За тази цел той експлоатира предвидими, но ефективни теми: страх от по-широка война, енергийни шокове, икономически цени и недоверие към управителствата. Ако тези наративи успеят да разделят или изтощят западните общества, политическата кохезия отслабва, а това е пълната сметка на регионалните облагодетелства проект на Иран С други думи, дори ако Техеран нарастващите трудности на срещата да контролират вътрешния наратив, той все още запазва способността да използва двусмислието, скоростта и информационното насищане като инструменти за въздействие навън“, посочва Ирина Цукерман.

Анализът на Цукерман води до един основен извод: конфронтацията не може да бъде разгледана просто като ограничен военен обмен, а като епизод с потенциално структурно въздействие за Иран, за Близкия изток и за международния баланс като цяло.

Натискът върху ядрената програма, прокси мрежата, нарушаването на наследяването на властта и регионалната стабилност вече се преплитат в една и съща криза, чийто изход остава отворен, с възможно глобално въздействие, особено заради енергийните отражения от продължително нарушаване в стратегическите коридори като Ормузкия поток. В това време рискувате от дезинформация, погрешни преценки и разширяване на конфликта отвъд границите на Иран се очаква ситуацията да бъде последвана особено в една изключително динамична среда, която се променя бързо както на военно, така и на политическо и дипломатическо създаване.

Автор на интервюто: Estefania Melendez