АП/БТА

В речта си пред ООН френският президент припомни историческото изказване на Доминик дьо Вилпен, с което Франция отхвърли намерението на Вашингтон да поведе война в Ирак

Това беше видът „геройско посрещане“, което френският президент Еманюел Макрон рядко – ако изобщо – получава у дома в последно време, пише Politico в свой материал.

Докато си проправяше път към трибуната на Общото събрание на ООН в понеделник, той изглеждаше по-спокоен, отколкото от месеци насам, спирайки се дори да се пошегува с датския външен министър Ларс Льоке Расмусен.

Макрон очевидно се наслаждаваше на продължителните аплодисменти след края на своята около 30-минутна реч, в която призова да се „въздаде справедливост на палестинския народ и да се признае Държавата Палестина“. За изтощения 47-годишен лидер, изправен пред година на непопулярност и политически кризи в Париж, този момент в Ню Йорк бе повече от добре дошъл отдих от непрекъснатите атаки на крайната левица и крайната десница у дома.

Това беше шанс за Макрон да последва стъпките на голистките политици преди него, които използваха ООН като сцена за демонстрации на смела независимост от САЩ (и в този случай – от Израел).

Спомнете си строго формулираната реч на Доминик дьо Вилпен в Съвета за сигурност през 2003 г., когато тогавашният външен министър осъди американския поход към война в Ирак и заяви, че Париж няма да участва.

Неговата демонстрация на неподчинение остава връхна точка за много французи, които смятат, че дьо Вилпен смело е въплътил духа на генерал Шарл дьо Гол – решителен и самостоятелен пред по-могъщ съюзник.

И именно това несъмнено е било в ума на Макрон и екипа му, когато търпеливо са подготвяли речта в понеделник – дълъг процес, включващ месеци дипломатически усилия в няколко държави, за да се координира формалното признаване на палестинска държава.

Без значение, че речта на дьо Вилпен не накара Вашингтон да промени плановете си да нахлуе в Ирак. И без значение, че – както каза португалският външен министър пред Politico – общата инициатива за признаване на палестинска държава едва ли ще промени ситуацията в Газа или на Западния бряг за една нощ, а може би никога. Целта бе да се предложи предизвикателна алтернатива на президента на САЩ Доналд Тръмп, който отхвърля решението „две държави“, и на неговия съюзник, израелския премиер Бенямин Нетаняху.

За разлика от дьо Вилпен преди 22 години, когато ООН все още се възприемаше като функционираща международна организация, Макрон не атакува директно.

Подготовката за признаването на палестинската държава бе съпътствана от приятелски думи за Израел и осъждане на тероризма на Хамас. В нито един момент той не спомена пряко Тръмп и подкрепата му за Нетаняху. Но това не намалява дразнението на американския президент, чиито съветници не крият недоволството си от Макрон.

„Безразсъдно“ – така държавният секретар Марко Рубио определи инициативата, а други представители на администрацията я нарекоха „глупава“ и безсмислена пред Politico. Нетаняху бе още по-остър, обвинявайки Макрон, че възнаграждава тероризма и заплашвайки да закрие френското консулство в Йерусалим в отговор.

Докато Макрон говореше в понеделник, мястото на Израел в залата на Общото събрание остана забележимо празно.

„Определена идея за Франция“

За президент, свикнал с негативни заглавия, речта в Ню Йорк бе рядка пауза от ежедневната критика у дома. Радио и телевизии излъчваха широко конференцията, а център-ляво ориентираният Le Monde, бизнес изданието Les Échos и лявото Libération посветиха първите си страници на инициативата на Макрон (като Libération дори я нарече „исторически ден“). Само дясното Le Figaro омаловажи момента, поставяйки новината за Макрон под водещ материал за носителя на „Златната топка“ – Усман Дембеле.

За съжаление за Макрон, това може би е най-доброто, на което може да се надява три години след началото на втория си мандат.

Колкото и французите да харесват възраждането на духа на голизма, един добър ден едва ли ще върне популярността на лидер, който е сменил петима премиери за 15 месеца и чийто рейтинг падна до 17 процента според публикувано през уикенда проучване.

Преди назначаването на Себастиен Льокорню за нов премиер, екипът на Макрон дори бе принуден да отрича слухове, че той може да подаде оставка предсрочно. Самият дьо Вилпен също не подкрепи Макрон – в радио интервю го обвини в „бездействие“ по отношение на Газа.

Но това е особеността на голизма: той не е въпрос на победи или популярност. Дьо Вилпен никога не възстанови ореола си след 2003 г. А самият дьо Гол напусна властта през 1968 г. след масови студентски протести, заявявайки, че това е единственото достойно решение.

Същото важи и за Макрон. Французите може би няма отново да се влюбят в своя президент след Ню Йорк. Но може да му върнат малка доза уважение – или поне към „определената идея за Франция“, по думите на дьо Гол, която Макрон за кратко въплъти в Ню Йорк.

Последвайте Таралеж в

Редактор

Кирил Илиев