AP/БТА

Шест човека бяхме „Приятели”-те, но само един беше болен, пише Пери. И в онзи върхов за кариерата и славата му момент, когато той има роля с Брус Уилис, непосредствената му компания и отдушник не са Мат, Дейвид, Кортни, Дженифър и Лиса. Пери е в обятията на „метадон, ксанакс, кокаин и близо литър водка всеки ден”. И на един натрапчив гост, който винаги влиза в душата му с кални подметки – самотата, която поражда отшелничество

Роден съм, за да живея в самота, написал Франц Кафка.

Но това звучи като изречение-съдба, което чудесно би се вписало в мемоарите на Матю Пери „Приятели, любовници и голямото ужасно нещо“ (изд. Рива). Сам определил себе си се като „доста тих и затворен човек”, който през целия си съзнателен път е „изпълнен със спотаена самота”, Пери живял „сред тъмнина и нещастие”.

Докато четях книгата му, не преставах да правя алюзии: към болния човек от подземието на Достоевски, който живее в света-затвор на Албер Камю. А това е капан, за който можеш да знаеш, но не и да разбереш, ако не си в него.

Достоевски ни дава щрихи към този затвор без прозорци на битието: „Това е чувството, че човек е стигнал до последната бариера, че е ужасно, но че не може да бъде другояче; че няма спасение за теб; че никога няма да можеш да станеш друг човек; че дори да ти остане време и вяра, за да се превърнеш в нещо различно, най-вероятно няма да пожелаеш да се промениш”. Това е моментът, мисля си, в който Пери пише, че вече вземал хапчета и алкохол, за да забрави, че взема хапчета и алкохол.

Алкохолът, опиатите и сексът – много от всичко това - може да са тялото, но не са душа на „Приятели, любовници и голямото ужасно нещо”. Тя, душата на книгата, наднична изпод напоените с химия страници - прорезната агония от самота и празнота, с които актьорът се запознава от детска възраст, за да не го изоставят никога. Те не пускат ръката му, дори и когато разведените му родители го правят, оставяйки го на пет годишна възраст като „дете без придружител” в самолета за Лос Анджелис (каквото е било и работното заглавие на мемоарите му). „Тъмнината и нещастието” са душевния интериор на актьора дори и в най-големия му пик през 2000-та година, когато той участва в двете най-популярни продукции към онзи момент - Девет ярда и Приятели. 

Шест човека бяхме „Приятели”-те, но само един беше болен, пише Пери. И в онзи върхов за кариерата и славата му момент, когато той има роля с Брус Уилис, непосредствената му компания и отдушник не са Мат, Дейвид, Кортни, Дженифър и Лиса. Пери е в обятията на „метадон, ксанакс, кокаин и близо литър водка всеки ден”. И на един натрапчив гост, който винаги влиза в душата му с кални подметки – самотата, която поражда отшелничество.

„Много отшелничество”.

Зависимостта на Матю Пери като че ли има два етапа. Първият е сякаш по-безобиден. В него той посяга към алкохола и синтетиката, просто за да се почувства по-добре. Да изгони призраците на травмите от детството и актуалното чувство за непълноценност, изоставеност и празнота. Всяка чаша, всяко хапче тук е опит да се изплакне анхедонията му (дефект на психиката, според който не може да имаш удоволствие от нищо, освен ако не го предизвикаш със стимулант). Но вторият етап на зависимостта му е много задължаващ и окончателен: в него актьорът започва да приема опиатите, за да не го боли. Тук вече става дума за физическа и материална болка, а не за душевна резигнация (сякаш и това е малко…). Болка, която, отново по думите му, го прави да вие и да се гърчи като разкъсвана от койот жертва. Болка, която след като вече е дамгосала душата му, сега рисува с нокти и по тялото му (и това не е художествена хипербола).   

Всъщност първият опит на Матю Пери с опиатите не е нито доброволен, нито съзнателен. Когато е на един месец бебе, докторите преценяват, че ревът от коликите може да бъде пресечен с фенобарбитал (антидепресант, който изписвали против епилепсия). Актьорът ще сподели, че в семейния му архив има снимки, в които той изглежда точно така – като надрусано дете. Защото е бил точно това – напълнено с хапчета хлапе. Следва детство на сравнителен келеш. Но понеже животът е по-сложен от черно и бялото, дори и в дискусионния период на юношеството той успява да свърши нещо смислено – да играе прилично тенис и да набие Джъстин Трюдо. Този пък, по стечение на обстоятелствата, ще се окаже днешният министър-председател на Канада. Приключих конфликта си с него, когато се оказа, че зад гърба му вече има цяла армия, пише шеговито Матю. 

Но този книга не е изиграна от Чандлър Бинг, а е написана от Матю Пери. Затова хуморът нито иска, нито може да прикрие агонията на актьора. Ако имаше ренгенови снимки за души, тази на Пери щеше да покаже много вклинени пирони. И той е болезнено честен. Казва ни, че във всеки един момент би заменил популярността, кариерата си и 80 млн. долара срещу живота на човека отсреща, който налива бензин. Споделя ни, че е бил егоист и лайнар – и в прекия, и в буквалния смисъл. Че е плакал, крещял, друсал се, лъгал и крадял; че е бил общественоопасен и че е пиел по 17 големи водки с тоник на вечер; че, нетипично за пияница, имал страх от обвързване. Че е бил няколко пъти на прага да умре, включително и изпадайки две седмици в кома. Разказва ни и на какви сусбстанции е бил в съответните сезони на Приятели според килограмите му (а те са варилали от 58 до 102 кг.).

Съобщава ни дори, че среща Бог. В кухнята. Мислите си, предполагам, че един наркоман може да види всичко. Да, но 7-минутната среща в кухнята се оказва най-успешната терапия и рехабилитация от многобройните му такива, така че следващите две години той няма да близне или поеме каквато и да е химия. При това, без да го остракират в поредната клиника и да го закачат на редица системи. И той намира смисъла –  да прави добро; казва, че останал жив, за да помага. Матю разбира нещо, което знаем от книгите на Виктор Франкъл: че ако не може да промениш обстоятелствата, трябва да промениш себе си.  

„Приятели, любовници и голямото ужасно нещо” е акт точно в тази посока: поредното добро, което Пери ще направи. Прочете книгата и ще разберете, че всъщност съществуването ви е чудесно. Ще се съгласите наум, че бихте предпочели собствения си живот пред този на Матю, дори и ако това ще рече никога да не сте на корицата на People и окончателно да задраскате перспективата да се събудите до Джулия Робъртс. А като гледате „Приятели”, вече ще познавате не само Чандлър Бинг, но и сянката му, която стои плътно до него. Същата сянка, която в последната серия на любимия ситком е толкова надрусана с бупренорфин, че докато всички плачат, тя стои като ампутиран от тялото крайник. Но това са мемоари, в който той съблича проблема си и го хвърля пред хората така както си е – по-гол и изцапан задник. Да служи като предупреждение и като опит. И сам бидейки самотен, да каже на толкова много хора с идентични на него проблеми, че те не са сами.

Едва в края на „Приятели, любовници и голямото ужасно нещо” слънцето влиза в душата на Пери, пуска прахосмукачка и засмуква демоните му. За първи път, откакто е роден, той намира устойчив покой и сигурност. Може да се усмихва без антидепресанти; пие тоник с тоник. За първи път голямото ужасно нещо е в миналото. И вече не чува койотите, а сам ловува с поглед вълните на Тихия океан. 

Година по-късно идва 28 октомври, когато светът влезе в полата на Джанис и възкликна: „О, Боже мой!”.   

Предвид историята на зависимостите му и развитите от тях заболявания, подозренията са дебели. Резултатите от аутопсията показват, че удавянето на Пери във ваната, коронарната артериална болест и ефектите на бупренорфина са допринесли за смъртта му, но не са били основната причина за нея. А тя е „остри ефекти на кетамин“.

Уви, този път във ваната с него не е била Моника, а и Джоуи не е бил в съседната стая, ядейки пиле.

“Здравей, казвам се Матю, макар че може да ме познаваш под друго име. Приятелите ми ме наричат Мати. И би трябвало да съм мъртъв”.

Така започват „Приятели, любовници и голямото ужасно нещо”. От 28 октомври 2023-та година  започна и отговорността на Чандлър Бинг да носи оттук насетне спомена за Матю Пери.

Последвайте Таралеж в

Редактор

Мартин Табаков