Архитектът на македонизацията се завърна: БСП възстанови паметника на човека, който подари Пиринския край

26 ноември 2025, 14:38
Мартин Стоянов
София

Таралеж

Критиците припомнят мрачните събития след 1946 г.

В централата на Българската социалистическа партия (БСП) се случи събитие, което моментално напусна пределите на партийния живот и се превърна в общонационален скандал.

Ръководството на левицата официално откри реставрирания паметник на Георги Димитров в двора на „Позитано“ 20. Актът, извършен в присъствието на високопоставена делегация от Китайската комунистическа партия, отново отвори незарасналите рани на българския преход и постави остро въпроса: къде е границата между историческата памет и реабилитацията на тоталитаризма?

Спасяване на историята или партиен маркетинг?

За ръководството на БСП, начело с Атанас Зафиров, мотивите са ясни и категорични – става дума за опазване на идентичността. Паметникът, който години наред е бил зазидан и скрит в Бургас, е „спасен“ от унищожение.

От „Позитано“ 20 акцентират върху международния авторитет на Димитров като героя от Лайпцигския процес (1933 г.). Това е образът на безстрашния антифашист, който се изправя срещу нацистката машина и печели съдебна битка срещу Гьоринг. Именно тази страна на биографията му се цени високо от партньорите на БСП в Китай. Присъствието на китайската делегация на откриването не е случайно – за Пекин Димитров е исторически мост между двете държави, а социалистите използват случая, за да демонстрират силни дипломатически връзки с една от световните суперсили.

„Ние не се срамуваме от историята си, а я четем такава, каквато е“, е лайтмотивът на левицата, която вижда в монумента символ на антифашистката борба, а не на последвалия режим.

Гневът на опонентите: „Гавра с паметта на жертвите“

Реакцията на десните партии, историци и наследници на репресирани не закъсня. За тях поставянето на паметник на Георги Димитров в центъра на европейска София е циничен акт и пряко нарушение на духа на Закона за обявяване на комунистическия режим за престъпен.

Критиците припомнят, че след 1944 г. именно Димитров, вече като съветски гражданин и проводник на сталинската политика, налага тоталитарната система в България. Основните аргументи срещу реабилитацията му са смразяващи:

Народният съд: Физическото унищожение на политическия и интелектуален елит на Царство България.
Насилствената македонизация: Предателството спрямо националните интереси в Пиринския край, където хиляди българи са насилвани да се откажат от българското си самосъзнание в името на геополитическите планове на Коминтерна.
Репресивният апарат: Създаването на лагерите на смъртта и смазването на опозицията, символизирано от екзекуцията на Никола Петков.

„Това не е паметник на антифашист, а на човек, превърнал България в най-верния сателит на СССР и откъснал страната ни от Европа за 45 години“, категорични са протестиращите срещу инициативата.

„Инженерът“ на новата нация

Най-тежкият аргумент срещу реабилитацията на Димитров не е комунистическата идеология, а действията му спрямо националния суверенитет. Критиците припомнят мрачните събития след 1946 г., когато под диктовката на Сталин и в името на планираната Балканска федерация с Тито, Георги Димитров нарежда на българите в Пиринския край да се запишат като „македонци“.

Историческите архиви са безпощадни:

Преброяването от 1946 г.: Под заплаха от репресии, населението в Благоевградско е принудено административно да промени етническото си самоопределение.
Учителите от Скопие: Правителството на Димитров допуска в България емисари от Югославия, които да преподават новосъздадената „македонска норма“ и да пренаписват историята в българските училища.
Бледската спогодба: Димитров на практика се съгласява да предаде Пиринска Македония на Югославия – акт, определян от съвременната историография като национално предателство без аналог.

Реакциите: „Това е подигравка с паметта на дедите ни“

„Да издигнеш паметник на човека, който искаше да подари част от България на чужда държава и който биеше българите, за да се пишат македонци, е абсурд“, коментират представители на патриотичните формации и наследници на репресирани от Пиринския край.

За тях жестът на БСП е особено циничен на фона на днешните обтегнати отношения със Северна Македония. Според анализатори, именно политиката на Димитров е първоизточникът на днешните проблеми между София и Скопие, тъй като тя легитимира македонизма като държавна идеология.

Фигурата на раздора

Георги Димитров остава една от най-сложните фигури в новата ни история. Той събира в себе си две коренно противоположни биографии. Едната е на световно признатия революционер, чийто лик стои на площади в Латинска Америка и Азия. Другата е на „малкия Сталин“ в София, чийто подпис стои под смъртните присъди на хиляди сънародници.

Връщането на бронзовата му фигура на „Позитано“ 20 показва, че 35 години след края на комунизма, България все още няма единен прочит на миналото си. За едни този паметник е котва към идентичността и левите идеали, а за други – тежък камък, който дърпа страната назад и пречи на моралното ѝ изцеление.

Дали това е просто вътрешнопартиен акт за стягане на редиците, или заявка за пренаписване на историята – тепърва ще става ясно от политическия отзвук в следващите дни.