Има любовни истории, които времето превръща в клюка. И има други — онези редки истории, които остават завинаги в културната памет на един народ.

Историята на Яна Язова и Александър Балабанов е именно такава.

Не просто роман между млада поетеса и голям професор, а драматичен сблъсък между талант, любов, ревност, литература, власт и безсмъртие.

И може би няма по-подходящ момент да си я припомним от навечерието на 24 май — денят, в който България празнува не просто писмеността, а хората, превърнали словото в съдба.

Момичето, родено ден преди празника на буквите

На 23 май 1912 година, само ден преди празника на българската писменост и култура, в Лом се ражда момиче с истинско име Люба Тодорова Ганчева.

По-късно България ще я познава като Яна Язова — псевдоним, даден ѝ от мъжа, който ще бележи живота ѝ завинаги — Александър Балабанов.

Още като ученичка Язова впечатлява със своята интелигентност, чувствителност и литературен талант. По-късно критиката ще я нарече „детето чудо на българската поезия“.

Тя учи в Лом, Видин и Пловдив, завършва Първа девическа гимназия в София, а след това „Славянска филология“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. През 1938 година специализира в Сорбоната — рядък академичен път за българка по онова време.

Произхожда от семейство на учители и хора на духа. Баща ѝ Тодор Ганчев е доктор по философия, завършил в Цюрих, а родът ѝ е свързан с възрожденската и книжовната традиция на България.

Но животът ѝ няма да се превърне в спокойна литературна биография.

Той ще премине през любов, скандали, изолация и една от най-големите мистерии в българския културен живот.

Любовта, която шокира София

Когато среща Александър Балабанов, тя е млада, красива и неудобно талантлива.

Той вече е легенда — професор, преводач, ерудит, бохем и една от най-влиятелните фигури в българския интелектуален елит.

Разликата във възрастта им е голяма, но между тях се случва нещо, което надхвърля обществените норми.

Балабанов не просто се влюбва в нея. Той вижда в Яна Язова нещо рядко — талант, който според него може да надживее времето и самата българска литература на епохата.

Разказва се, че често я наричал: „Моето малко гениално момиче.“

Именно той създава литературния образ на Яна Язова, измисля псевдонима ѝ, въвежда я в литературните среди и вярва, че пред него стои бъдещ голям европейски автор.

Любовта му към нея постепенно започва да придобива почти обсебващи измерения.

Съвременници разказват, че когато Язова изчезвала за дни или отказвала срещи, Балабанов изпадал в истинска тревога. Говори се, че ѝ изпращал писма, цветя и посредници, само за да разбере къде е и дали е добре.

Една от най-известните истории около тяхната връзка е свързана с богатия Джон Табаков, за когото Язова е щяла да се омъжи. Според различни свидетелства именно Балабанов прави всичко възможно тази сватба да не се случи.

За едни това е голяма любов. За други — болезнена зависимост.

Но безспорно е едно — тази връзка остава една от най-обсъжданите любовни истории в българския културен живот. Не случайно години по-късно Българска национална телевизия я включва сред големите любовни истории на XX век.

Жената, която пише различно от времето си

Яна Язова влиза в литературата първо като поетеса. И още първите ѝ книги показват, че в българската литература се появява необикновен глас.

Стихосбирките „Язове“, „Бунт“ и „Кръстове“ звучат модерно, дръзко и необичайно за времето си.

В свят, в който жените в литературата често трябвало да бъдат „тихи“ и „прилични“, Язова пише за страстта, самотата, свободата и вътрешните бури на човека.

Поезията ѝ е едновременно нежна и бунтовна. Не е случайно, че една от най-силните ѝ книги носи името „Бунт“. В нейни стихове често присъства усещането за обречена любов и за човек, който сякаш не принадлежи напълно на времето си. Когато човек чете поезията на Яна Язова днес, трудно е да раздели литературата от собствения ѝ живот. Любовта при нея никога не е просто чувство. Тя е съдба, битка и обреченост едновременно.

Героините ѝ са свободни жени

Освен поезия Яна Язова създава и романи, които звучат изненадващо модерно дори днес. Сред тях са „Ана Дюлгерова“, „Капитан“ и „Соленият залив“.

Героините ѝ не са покорни сенки. Те са жени с характер, воля, страст, амбиции и вътрешни конфликти — необичайно присъствие за българската литература на 30-те години.

Особено „Ана Дюлгерова“ често е определян като роман за свободната жена — тема, която по онова време звучи почти скандално. Язова пише за жената не като украшение в нечия история, а като човек със собствена съдба. И може би именно това я прави толкова модерна и днес.

Любов, литература и България

В навечерието на 24 май историята на Яна Язова и Александър Балабанов звучи почти символично. Защото празникът никога не е бил просто ден на азбуката. Това е празник на хората, които са живели чрез словото. На онези, за които литературата не е професия, а съдба.

Любовта между Язова и Балабанов е част именно от тази културна памет. Тя показва, че голямата литература рядко се ражда в спокойствие. Ражда се в страст. В болка. В самота. В страдание. В любов. И във вътрешни войни.

Когато една забранена писателка решава да напише Левски

След 9 септември 1944 година животът на Яна Язова се променя необратимо. Новата власт има нужда от писатели, които служат на идеологията. Язова отказва. Отказва да пише по поръчка. Отказва да приеме социалистическия реализъм като своя съдба. Отказва да замени свободното слово с политическо послушание.

И плаща цената.

Следват десетилетия на изолация и почти пълно изтриване от литературния живот.

Но точно тогава, далеч от прожекторите, тя създава най-голямото си дело — историческата трилогия „Балкани“, включваща романите „Левски“, „Бенковски“ и „Шипка“ и ги завършва през 1962 година. 

Това не са просто исторически романи. Това е опит чрез литературата да бъде съхранена паметта за българския дух. Особено романът „Левски“ и до днес е определян от мнозина като едно от най-мащабните художествени произведения за Васил Левски. И може би най-впечатляващото е, че тя пише тази книга в години на мълчание, самота и почти пълна изолация от официалния литературен живот. Докато властта се опитва да я заличи от литературния живот, Яна Язова пише България.

В нейния роман Левски не е просто историческа фигура. Той е морална съвест. Символ на вътрешната свобода и на онази България, която оцелява чрез паметта си. А въпросът „Народе????“, останал като болезнен символ след Апостола, сякаш витае и над самата съдба на Яна Язова — писателка, която също остава неразбрана, неудобна и изолирана в собственото си време.

Смъртта, около която и днес има въпроси

Смъртта на Яна Язова и до днес остава една от големите мистерии в българския литературен живот.

Последният знак, че е била жива, е записка от 9 юли 1974 година. Месеци по-късно тялото ѝ е открито в дома ѝ в София. Има свидетелства за следи от насилие, но заради тежкото разложение никога не е даден окончателен отговор какво точно се е случило. Изчезват и оригиналите на неиздадените ѝ романи.

През годините се появяват множество версии и подозрения — включително твърдения, че ръкописи са били укривани или присвоявани. Част от тези хипотези остават недоказани, но мистерията около съдбата ѝ продължава да поражда въпроси и днес.

Но може би най-страшното не е мистерията около смъртта ѝ. А опитът да бъде забравена.

Големите творци не умират

Времето обаче не успява да унищожи Яна Язова. Десетилетия след смъртта ѝ нейните романи отново намират път към читателите. Нови поколения откриват таланта ѝ. А любовта ѝ с Александър Балабанов продължава да звучи като сюжет за голям европейски филм.

В това намираме и връзката с 24 май. Защото този празник не е само за българската писменост, а и за хората, които са оставили душата си в тях. За творците, които са обичали словото повече от спокойствието. И за онези, които дори когато властта се опитва да ги заличи, остават живи в паметта на народа.

Както остава жива и Яна Язова.