По случай 102-годишнината от създаването на Република Турция от ТАРАЛЕЖ потърсихме за разговор журналиста и политически анализатор Мехмед Юмер, с който поговорихме за нещата, които се случват в и около Турция.
За по-малко от седмица в Турция на посещения бяха британският министър-председател Киър Стармър и германският канцлер Фридрих Мерц. Превръща ли се Турция в незаобиколим фактор за ЕС?
За да отговорим на този въпрос, трябва да хвърлим поглед назад в близкото минало, по-точно към събитията, които бележат края на Студената война. След падането на Желязната завеса европейските елити разчитаха на т. нар. „мирен дивидент“, казано с други думи, че мирът може да се запази чрез икономика и политика. Но за Турция нещата не стояха съвсем така, а беше тъкмо обратното. В този период от време, от Ирак до Афганистан, от Кавказ до Балканите Турция се озова сред много регионални конфликти. Като прибавим към това и вътрешния проблем с тероризма, можем да кажем, че Анкара е усещала необходимост както от многочислена армия, така и от добре обучени и въоръжени по съвременни стандарти войници. С една дума Турция не успява да се възползва от „мирния дивидент“. Тя не е могла да си позволи лукса да съкръщава разходите си за отбрана. От друга страна, в сферата на сигурността Европа се осланя на НАТО и САЩ и така повишава равнището на своето благоденствие. Но тя по този начин изпуска от поглед завръщането на агресивния авторитаризъм.
Нападението на Русия над Украйна на 24 февруари 2022 година принуди европейските правителства да преосмислят своите отбранителни стратегии не само на национално равнище, но и в по-широк контекст в рамките на НАТО и Европейския съюз. От десетилетия насам до голяма степен сигурността на Европа се опира на НАТО, особено под лидерството на САЩ. Но повторното завръщане на Доналд Тръмп в Белия дом върна и опасенията доколко надежден партньор в областта на сигурността и отбраната може да бъде Вашингтон. Тези процеси ускориха усилията на Европа, свързани с търсенето на стратегическа автономия и по-мащабна отбрана.
Какви биха били възможностите и рисковете при евентуално включване на Анкара в новата стратегия за обща европейска отбрана? Отговор на този въпрос се търси в доклада на Центъра за приложни изследвания на Турция при Германския институт за международни въпроси и сигурност. От една страна, в доклада се посочва, че агресивните и ревизионистки намерения на Русия изправят Европа пред риск от широкомащабен конфликт, а от друга, доверието в САЩ като гарант за сигурността на Европейския континент ерозира след идването на Доналд Тръмп на власт. Изпитанията пред Европа не се ограничават само с това. Нестабилната обстановка в Близкия изток, опасността от терористични атаки, които могат да дойдат от страни като Иран, Ирак и Сирия, както и неконтролираните бежански потоци са сред основните акценти на доклада. Турция също е изправена пред тези рискове. Затова сигурността на Европа и Турция е общ проблем и търсенето на общи решения би било от полза и за двете страни.
Споразумението за придобиване на Турция с 20 нови изтрибители Eurofighter, както и евентуалната опция турският военно-промишлен сектор да се включи в механизма за осигуряване на оръжие и боеприпаси SAFE на ЕС, означават ли, че пълноценните взаимоотношения между ЕС и Турция сa възможни предимно до сътрудничеството в сферата на сигурността и отбраната?
Във време, в което либералният международен ред отслабва, а геополитическите рискове се увеличават, Европейският съюз отново постави на дневен ред политиката си за обща отбрана. Докато някои страни членки започнаха значително да увеличават военните си разходи, Брюксел стартира доста амбициозен проект, наречен Бяла книга за европейска отбрана – готовност за 2030 г., който дава възможност за изразходване на над 800 милиарда евро. Този пакет в областта на отбраната цели да укрепи общия отбранителен капацитет на ЕС.
В рамките на този процес един от най-често задаваните въпроси е свързан с ролята на третите страни относно европейската сигурност и отбрана. В тази връзка Турция привлича вниманието като важен фактор по сигурността. Турската държава, която е членка на НАТО, се откроява със своето стратегическо местоположение, граничещо с Европа, Черно море и Близкия изток. Турция, от една страна, се нагърби с активна роля в руско-украинския конфликт, а от друга, продължава сътрудничеството си с Европейския съюз – въпреки трудностите, които има по пътя към еврочленството.
Факт е обаче, че пред Турция съществуват пречки, които не позволяват на Анкара да си сътрудничи по-пълноценно с Брюксел. Опасенията, свързани с нарушаването на основите на демокрацията и върховенството на закона, възпрепятстват пълноценното интегриране на страната в системата за отбрана на Европа. От друга страна, разногласията вътре в Евросъюза, бавната работа на институциите и умората от разширяването пречат за изграждането на обща стратегическа визия. При една такава неясна обстановка се откроява нова тенденция, която позволява по-гъвкави двустранни партньорства, особено в областта на сигурността и отбраната.
Със своята силна армия и развиваща се отбранителна индустрия Турция е сред важните играчи за Европейския съюз. Според последния доклад на Стокхолмския международен институт за изследване на мира (SIPRI) за 2024 г. Турция се нарежда на 17-о място сред страните, които са изразходвали пари за отбрана. За сравнение, през 2023 г. тя е била на 19-о място. През 2024-та югоизточната ни съседка е инвестирала 1,9 процента от БВП за отбрана. Неслучайно по време на посещението си в Турция на 12 март 2025 г. министър-председателят на Полша, която беше ротационен председател на ЕС, Доналд Туск предложи на Анкара да играе активна роля за мирните преговори между Русия и Украйна. Напоследък Турция привлича вниманието с парите, които изразходва за военната промишленост, особено в областта на безпилотните летателни апарати и модерното въоръжение. Проектите на Турция за инвестиране в бойни самолети, подводници, кораби и въздушна отбрана показват, че тя има амбицията да стане многовекторна военна сила. Все повече независими анализатори и компетентни лица са на мнение, че при изграждането на новата си политика за сигурност и отбрана Европа ще има нужда и от Турция.
Може ли Турция да играе по-голяма роля във войната между Украйна и Русия, така както Анкара го направи за постигането на примирие между Хамас и Израел?
От самото начало на руско-украинския конфликт Турция следва балансирана политика, като по този начин тя се сдоби с някои предимства. Анкара балансираше отношенията си както със Запада, така и с Русия, като в същото време се опитваше да допринесе за намирането на решения срещу глобалния ефект на войната. Но тази политика на балансите криеше и рискове. В бъдеще Турция ще иска да има по-независима позиция по отношение на енергийната независимост, отбранителната индустрия и международната дипломация. Начинът по който Анкара ще управлява балансите ще определи и нейните стратегически успехи на локално и глобално равнище. Дали Турция може да играе по-голяма роля във войната между Украйна и Русия не зависи само от Анкара. Там е важно какво ще каже и Кремъл.
В руско-украинския конфликт Турция имаше последователна външна политика, като тя винаги се опитваше да отваря пътя към улесняваща дипломация. Когато украинският президент Володимир Зеленски не беше поканен в столицата на Саудитска Арабия Рияд на срещата между представителите на САЩ и Русия относно прекратяването на войната в Украйна, турският президент Реджеп Ердоган го покани в Анкара. Снимката, на която Ердоган държи чадър над Зеленски, обиколи света и беше много добре изчислен пиар ход на администрацията на турския президент.
Турският президент Реджеп Таийп Ердоган бе наскоро във Вашингтон, където проведе среща с Доналд Тръмп. На какво се дължи разведряването на отношенията между двамата, особено имайки предвид повече от сложните им отношения в първия мандат на американския президент?
Визитата на президента Реджеп Тайип Ердоган във Вашингтон има много аспекти. Но ако трябва да изтъкнем най-важният сред тях, то това несъмнено е фактът, че президентът на САЩ Доналд Тръмп даде легитимност на турския си колега. Тук възниква въпросът защо Ердоган се нуждае от такава легитимност? Накракто можем да обобщим, че от 2013 г. насам под лидерството на президента Ердоган и без това дефектната турска демокрация се погребва с бавни, но сигурни стъпки. Това е толкова очевидно, че в Турция не може да се говори дори за „витринна демокрация“.
В тази връзка е добре да отбележим, че по време на съвместната пресконференция на германския канцлер Фридрих Мерц и президента Реджеп Тайип Ердоган един германски журналист отбеляза, че Турция има проблем с върховенството на закона, като даде за пример случая с арестувания истанбулски кмет Екрем Имамоглу и попита турския президент какво мисли по този въпрос. Очаквано, Ердоган заяви, че страната му няма проблем с демокрацията, че това е решение на съда, докато Мерц постави акцент върху критериите от Копенхаген.
По време на срещата Тръмп – Ердоган в Овалния кабинет американският лидер каза пред камерите, че Ердоган „знае най-добре от всички как се манипулират избори“. Това означава само едно, че в очите на САЩ Турция е държава с автократично управление. Оттук можем да направим извода, че Америка вече е убедена, че реалността в Турция налага фактите да бъдат приемани такива, каквито са. Разбира се, човек и сам може да стигне до това прозрение, без да е учил политология. С други думи, Америка преследва собствените си интереси, никой не се интересува от състоянието на турската демокрация. Но тук съществува един важен момент – за американците е важно Турция да не се отклони към оста Русия-Китай-Иран. Затова Тръмп прие Ердоган в белия дом и му даде легитимност. И после идват сделките за американски втечнен газ, закупуването на самолети Боинг за турските авиолинии, вдигане на търговските квоти и т.н. Наред с това президентът Тръмп настоява Турция да се откаже от купуването на руски газ, което е невъзможно в обозримо бъдеще. Появи се информация, че Ердоган е отишъл в САЩ с пакет от търговски споразумения на стойност 50 милиарда долара. В замяна турският президент получи животоспасяваща целувка за да утвърди властта си вътре в страната. Защото автократичният режим е като каране на колело, докато си в движение няма проблем, но спреш ли, падаш. Веднъж получил легитимността, за която отиде на крака при стопанина на Белия дом, президентът Ердоган се завърна много щастлив в Анкара.
От друга страна, като членка на НАТО Турция не може да завие рязко към пълен автораитаризъм. Властта в Анкара е длъжна да се задържи в условията на настоящия международен ред. Турция е интегрирана със западните пазари. Затова тя не може с един замах да изгори мостовете със западните си партньори. Заради тези причини управлението на Ердоган се опитва да укрепва позициите си, без да се откъсва от Запада. А за тази цел Султанът от Босфора се нуждаеше от благословията на Америка.
След като ПКК прие призива на Абдула Йоджалан да се разоръжи в началото на годината, а миналата седмица ПКК обяви, че се оттегля обратно в Северен Ирак, може ли да се надяваме, че турско-кюрдският конфликт е туширан поне за обозримо време?
От една година насам между властта в Анкара и кюрдското политическо движение тече преговорен процес. Турското общество не е запознато с подробностите около този процес. Това, което се знае е, че се обсъждат реформите, които кюрдите искат от десетилетия насам, както и освобождаването на Абдуллах Йоджалан от затвора. Да, ПКК взе решение за оставяне на оръжията. Това беше основното очакване на властта в Анкара. Ползата за кюрдската страна е, че по този начин ПКК и техният лидер Йоджалан, по прякор Апо, бяха официално легитимирани като преговаряща страна. Това е принципно постижение за Йоджалан. Фактът, че той накара ПКК да сложи оръжие го реабилитира. Това ще му осигури възможност за преход от лидер на терористична организация към политическо лидерство.
Кюрдите искат амнистия, реформи и гаранции за спазване на договорените условия. В Турция кюрдите имат около дванайсет на сто избирателен потенциал. Явно тази тежест се изполва стратегически в рамките на реалполитик. По всичко изглежда, че Йоджалан няма да се откаже да трансформира този електорален потенциал в политически инструмент, който да му осигурява реална сила в политиката. Това му дава и коз на масата за преговори. По-важното в случая за кюрдите е дали ще получат гаранции за спазване на договореностите. Кюрдското политическо движение прави сметка, че пътят на получаването на някакви гаранции минава през изграждането на политика на балансите с президента Ердоган. Ако Ердоган иска кюрдските гласове, той трябва да даде гаранциите, които те искат. А кюрдите може да удължат престоя му на президенския пост. Това не са преговори, основани на принципи, а на политически баланси. В това уравнение кюрдите разполагат с приблизително дванайсет на сто електорална тежест. Президентът Ердоган има интерес да ги привлече на своя страна, за да оцелее на власт. Така той ще получи жива вода в политиката. Властта му ще се консолидира. Ако нещата вървят по план, големият печеливш ще бъде Ердоган, а кюрдите ще получат статут.
След ареста и разширяването на обвиненията срещу Екрем Имамоглу, обезглавена ли е турската опозиця?
Хвърлянето в затвора на истанбулския кмет Екрем Имамоглу на 19 март т.г. показа, че в Турция всеки опозиционен политик може да е мишена на властта. Но сякаш този факт не се осъзнава напълно в неговата Републиканска народна партия. Лидерското тяло на РНП още действа с убеждението, че в Турция нещо може да се промени само с предизборни обещания. В Турция на Ердоган опозиционните партии може да съществуват само в рамките, начертани от властта. Всеки дръзнал да напусне тези граници се сблъсква с гнева на президента и бива наказван. За властта в Анкара политици като Екрем Имамоглу, които умеят да комуникират с хората в низините се възприемат като заплаха. Защото тази власт вече няма намерение да позволи каквато и да е форма на демократично състезание в политиката. Вижда се, че в РНП още мислят, че е възможно да се намерят решения в условията на настоящото управление. Но в Турция на Ердоган властовият механизъм работи само в полза на управляващата партия, която се е срастнала с държавата. Натискът срещу най-голямата опозиционна Републиканска народна партия, който стартира с арестуването на Екрем Имамоглу и продължи с назначаването на държавен синдик на областната организация на партията в Истанбул беше сигнал за опасност не само срещу РНП, а срещу честността на изборите въобще и срещу правовата държава. Затова задачата на РНП не е само да работи за президентските избори през 2028-а година, а да предложи на обществото надежда и кауза за общо бъдеще. Ако успее да се справи с такава непосилна задача, от конкурентна партия тя може да се превърне в основен държавотворен фактор.
Тази седмица нашата югоизточна съседка чества 102-години от създаването на турската република от Кемал Ататюрк. След над две десетилетия управление на Реджеп Таийп Ердоган обаче какво трябва да получи републиката за празника си – баклава или некролог?
Турската република е създадена в специфични исторически условия. Целта на нововъзникналата държава е била изграждане на национална държава. Тази тенденция е започнала още при управлението на младотурците в Османската империя. Стремежът на младотурците се изразявал в опити за преодоляване на рухването на империята. За целта те приемат три основни направления в политиката. Първо, идеята за османска нация. Но тя не проработва и различните етнически съставки не са станали част от цялото. Второ, правени са опити за сплотяване на изповядващите исляма в рамките на империята, но и този опит не води до резултат. Накрая остава третото направление, т.е. идеята за национална държава. Последните години на Османската империя минават в усилия за създаването на етнически хомогенна нация. Кемалистите създават републиката върху тези основи. След един завършен век е удачно да потърсим отговор на следните въпроси: успя ли републиканска Турция да стане истински дом за кюрдите, евреите, гърците, арменците, на искрено благочестивите вярващи, на хората с леви убеждения, на бедните, на хората с прогресивно и съвременно мислене, на учените, на хората на изкуството? Успя ли републиката да стане дом за демокрацията?
Ататюрк е създал републиката при много тежки условия. Той е задал настройките на републиката така, че Турция да стане демократична държава, въпреки че в началото е управлявал авторитарно. В средата на миналия век Турция действително минава към многопартийна система на утравление. Но по ирония на съдбата днес Турция се върна към началната си точка, с други думи, може да се каже, че днес президентът Ердоган има повече правомощия от Ататюрк. И това стана в резултат на демократични избори. Турците над средна възраст още помнят годините на демокрацията когато правителствата идваха и си отиваха чрез избори, ако изключим военните преврати. Само от тяхната воля зависи в каква посока ще върви страната им през настоящото столетие.
Подписаните договорености във Вашингтон между САЩ и Турция за сътрудничество в ядрената енергетика за граждански цели и за вноса на допълнително количество LNG крият едновременно възможности и рискове за Анкара
В едно от най-големите находища на такива елементи в страната – това в Бейликова, окръг Ескишехир (Западна Турция) – са направени сондажи и са открити залежи на 10 от съществуващите 17 редкоземни елемента, съобщи турският президент
Анкара се обля в червено-бяло, докато хиляди отдадоха почит на Ататюрк в мавзолея „Анъткабир“
Мартин Табаков е доктор по политически науки от НБУ. Интересите му са свързани с международните отношения и конкретно към американската и турската външни политики, които е коментирал в редица специализирани и популярни издания. Работил е като съветник към Политическия кабинет на Министъра на външните работи на България.
Коментари (0)