AP/БТА

Подписаните договорености във Вашингтон между САЩ и Турция за сътрудничество в ядрената енергетика за граждански цели и за вноса на допълнително количество LNG крият едновременно възможности и рискове за Анкара

Със сигурност не може да бъде отречено, че американският президент Доналд Тръмп го бива в „смесените“ послания. Бившият Държавен секретар на САЩ Хилари Клинтън, например, може много лесно да го потвърди: тя била „опакована“ словесно от Тръмп и като “луда“, и като „красива“.

Името на държавния глава на Турция Реджеп Таийп Ердоган също е излизало от правата и кривата уста на Тръмп. Американският президент дори въведе „троленето“ в адресирането си на турския си колега. Когато в края на миналия месец Ердоган бе в Белия дом, Тръмп го посочи с пръст и каза: „Той познава фалшифицираните избори по-добре от всеки друг“. А на ревера на Тръмп стоеше и значка на изтребителя F-35, който Турция желае да придобие. От друга страна обаче, именно Ердоган, заедно с ръководителите на Египет и Катар, бе изведен отпред, редом до Тръмп, по време на конферецията за мир в Газа в Шарм ел-Шейх миналата седмица.  

Отвъд „троленето“ и публичната комуникация – словесна и символна, на споменатото посещение на Ердоган в Белия дом Турция и САЩ постигнаха няколко споразумения.

Едното е Меморандум за разбирателство за сътурдничество между двете държави в сферата на ядрената технология за граждански цели. Ако този документ се реализира на практика, това би означавало изграждането на следващите два проекта за турски АЕЦ-а – в Синоп и Тракия – да стане посредством внедряването на американски ядрени реактори. 

Другото е споразумение за загупуване на 70 млрд. куб. м. американска газ общо за следващите 20 години (средно 3.5 млн. куб. м. годишно). На фона на вече внасяния американски LNG от Турция, това количество няма да бъде конкурентно на получаваната газ от Русия (около 40% от внесната газ от Турция през изминалите години е от Москва), но ще направи така, че  Вашингтон да изпревари държави като Алжир и Иран в енергийния микс на страната. Всъщност относителната тежест на новите количества американски природен газ, които ще бъдат внасяни от Турция, ще се определи от друго – предстоящото предоговаряне на изтичащите договори на страната с другите й дистрибутори, Русия и Иран.

Тези две споразумения (макар едното да е Меморандум за разбирателство, което показва намерение, но не и правно-обвързващи ангажименти) нямат еднозначно значение за Турция и нейната концпеция за енергиен хъб в региона, който да получава и изнся въглеводороди.

От една страна, евентуалното интегриране на американска ядрена технология в бъдещите АЕЦ на Турция би спомогнало за нейната енергийна диверсификация, тъй като Русия строи и притежава мажоритарен дял от АЕЦ Аккую. А предвид плановете на Европейския съюз за окончателно преустановяване на вноса на руски природен газ възможно най-скоро (евентуално дори в края на 2026 вместо в края на 2027-ма г.), Турция – ако действително иска да бъде газов разпределител – трябва да преоцени ролята на получаваните от нея руски въглеводороди.

От друга страна, американският LNG не може да бъде конкурентен на руския природен газ – нито като възможност за доставяно количество, нито като цена. Много е трудно Турция да бъде енергиен хъб в региона без руски въглеводороди, включително боравейки със собствен добив и получаваните такива от други страни. Затова, когато Доналд Тръмп настоява страните от Европа и членовете на Алианса да спрат вноса си на руски въглеводороди, включително и Анкара, ако за редица от тях това е въпрос на политическа конюнктура, за Турция това е нещо повече - въпрос на геополитическа концепция и геоикономическо ситуиране в регионалния й контекст.  

В този смисъл, подписаните договорености във Вашингтон между САЩ и Турция за сътрудничество в ядрената енергетика за граждански цели и за вноса на допълнително количество LNG, крият едновременно възможности и рискове за Анкара.

Поради това напълно естествено бе Турция да се опита да обвърже тези споразумения с американците с други две теми от двустранните отношения между Анкара и Вашингтон: връщането на странaта в програмата за F-35, придружено със закупуване на 40 бройки от въпросния изтребител (както и на 40 F-16 Vipers) и делото срещу турската Halkbank, обвинена в заобикаляне на санкциите срещу Иран.

За Турция реинтегрирането й като партньор на американската компания „Локхийд Мартин“ има стратегическо значение в няколко направления.

Първото е, че страната иска да модернизира остаряващата си флотилия от F-16 Block 30/40/50 (и Block 50+, който е модернизиран от турския военно-промишлен комплекс) с F-16 Block 70.

Второто е, че Анкара разчита на двигателите на „Локхийд Мартин“ General Electric F110, използвани от F-16, за да могат те да бъдат монтирани на турксия изтребител от пето поколение KAAN, преди турският военно-промишлен комплекс да използва свой собствен двигател през следващото десетилетие.

Третото е, че Гърция ще получи своите първи 20 бройки F-35 в края на 2028-а г. (с опция за още 20 по-натам).

Въпреки добрата атмосфера (и закачливата значка на F-35 на ревера на Доналд Тръмп) на срещата между американския президент и турския му колега в Белия дом, тя не беше придружена с конкретен пробив по темата за реабилитирането на Анкара като парнтьор и клиент на програмата за F-35, както и за делото срещу Halkbank (преди срещата между двамата в медиите се появи информация, че Турция е предложила извънсъдебно споразумение на стойност 100 млн. долара, което да разреши казуса с турската държавна банка). А още преди събитието в Белия дом Турция - вероятно за да покаже на американците, че страната има и други опции - лансираше идеята за придобиването на 40 изтребителя Eurofighter Typhoon, като оттогава насам Германия преустанови съпротивата си спрямо такъв ход.  

Но за Реджеп Таийп Ердоган е важно да има добри политически отношения с Доналд Тръмп.

Турският президент има нужда от САЩ, за да циментира Турция успехите си в Сирия, което би означавало централните власти в Дамаск да установят някакъв контрол върху държаните от кюрдите територии в Североизточна Сирия и тези на друзите в Южна Сирия (Вашингтон е традиционен парнтьор както на кюрдите там, така и на Израел, подкрепящ друзите).

Само Доналд Тръмп може да „даде“ статут на Реджеп Таийп Ердоган и като на основен подизпълнител на медиаторските усилия на САЩ във войната между Украйна и Русия. 

Турският президент трябва да държи близо до себе си ръководителя на Белия дом и по отношение на тюркския коридор в Южен Кавказ (ако предишната американска администрация имаше уклон към Армения, тази има такъв по-скоро към Азербайджан).

Доналд Тръмп е и единственият, който може да накара Бенямин Нетняху да спазва постигнатото споразумение за преустановяване на бойните действия в Газа, доколкото палестинският въпрос е не просто въпрос на политика за Туриця, но е и кауза с мобилизиращ ефект, който касае както турското, така и арабското население.

И ако цената на това да има добри политически отношения с Доналд Тръмп е известно публичното „тролене“, както и закупуване на по-скъпа американска газ, Ердоган би бил готов да я плати. Но турският президент има лимити, свързани с геополитическите интереси на страната, отвъд които американският натиск може да се окаже (отново) контрапродуктивен за двустранните отношения между Анкара и Вашингтон.

Последвайте Таралеж в

Редактор

Мартин Табаков