ТАРАЛЕЖ

Политикът, който играеше Го

Между митнически войни, енергийна зависимост и геополитическо напрежение , Доналд Тръмп превърна икономиката в оръжие и промени начина, по който Европа и Америка са една на друга — не гледат само като съюзници, но и като съперници в една и съща игра на влияние.

Икономическият въпрос между ниския съюз и Съединените щати попадна в полезрението на Доналд Тръмп по косвен начин. Метафорично казано, повечето политики играят политическа „дама“ – бърза, тактическа и предсказуема игра. Малцина играят политически шах, където се изисква стратегическо мислене. Но изключително редки личности като Тръмп играят сложната, триизмерна японска игра „Го“ – игра на влияние, територия и дългосрочно позициониране.

Макар и да не е политик по образование или кариера, Тръмп показва интуитивен политически усет, способен точно да улавя пулса на „средна Америка“. Той не говори езика на академичната икономика, а езика на обикновения американец – този, който мисли в цени на стоки, заплати и работни места, а не в макроикономически показатели.

Основното безпокойство на американския потребител беше и остава достъпен до евтините китайски продукти , които са превърнати в част от ежедневието му – от електрониката и дрехите до фармацевтичните продукти. Икономиката на САЩ е дълбоко зависима от китайския внос , докато сумата на американските стоки рядко се възприема като фактор, който подпомага ежедневния живот на обикновения човек.

Тръмп осъзнаваш тази зависимост и нейните стратегически рискове . Когато значителна част от активните фармацевтични съставки се произвежда в Азия, а голяма част от електрониката, продавана в САЩ, се сглобява в Китай, това създава уязвимост не само в икономиката, но и национално. Тръмп разбра, че такава дългосрочна зависимост е опасна, и преди идеята за „икономически суверенитет“ – възстановяване на производството в САЩ и ограничаване на стратегическата обвързаност с Китай.

Въпреки това той разбра, че откритата и всеобхватна търговска война с Китай би имала сериозен резултат за американския потребител и би била трудно продаваема на вътрешния пазар. Американците подкрепят твърдата линия на Пекин срещу думите, но не и когато това повишава цените на техните ежедневни стоки. Ето защо Тръмп предприема стратегически ход – частично пренасочване на вниманието от Китай към ниския съюз.

Европа беше удобна вторична цел, но и ключов партньор. В публичната си реторика Тръмп изтъкна реални икономически неравновесия. Сред тях беше въпросът за военните разходи – повечето европейски членки на НАТО харчат под 2% от БВП за отбрана, докато Съединените щати покриват най-голямата част от колективната сигурност на Алианса. Освен това Тръмп постави под въпрос европейските мита върху американски стоки, които традиционно защитават вътрешния пазар на ЕС.

Той се фокусира и върху автомобилната индустрия – силно символичен сектор, който му позволи да спечели подкрепата на американските работнически съюзи. Средностатистическият американец не кара Mercedes или BMW, така че евентуално увеличение на митата върху европейски автомобили не би предизвикало вътрешнополитическо недоволство. Напротив, посланието, че „Америка е била използвана твърде дълго“, звучеше убедително в индустриалните региони и в селските общности – именно там, откъдето идваше основната му подкрепа.

Пред такава реторика и икономически натиск Европейският съюз нямаше голям избор. Брюксел направи частични митнически отстъпки и потърси дипломатическо смекчаване на напрежението. Обективно погледнато, ЕС дълго време се ползваше от благоприятен търговски баланс със САЩ, така че известна корекция беше неизбежна. Макар европейските лидери да не споделяха методите на Тръмп, те осъзнаваха, че продължителна конфронтация би била по-неизгодна и за двете страни.

Въпросът обаче остава дали този сблъсък е навредил на отношенията между САЩ и ЕС. Вероятно не. И двете страни продължават да печелят от взаимната търговия, макар и с ново разпределение на ползите. Европейските печалби от износа намаляха, но достъпът до американския пазар остана жизненоважен. В същото време САЩ продължават да гледат на Европа като на стабилен съюзник, особено на фона на засилената заплаха от Русия след 2014 г. и още повече след 2022 г.

Към това се добавят и нови стратегически фактори. Зеленият преход се превръща едновременно в поле на сътрудничество и съперничество – американският „Inflation Reduction Act“ стимулира вътрешните инвестиции в зелени технологии, докато европейският „Green Deal“ се стреми да постигне климатична неутралност чрез собствени индустриални механизми. Междувременно технологичната надпревара с Китай поставя Европа в деликатна позиция между икономическите си интереси и необходимостта да следва Вашингтон в ограниченията върху износа на чувствителни технологии.

Енергийната криза и войната в Украйна допълнително сближиха ЕС и САЩ. Европа вече разчита в по-голяма степен на американски енергийни доставки и военно присъствие, което от своя страна укрепва трансатлантическата връзка, но също така увеличава зависимостта ѝ от Вашингтон.

В краткосрочен план тенденцията е към прагматично сближаване – особено в сферата на сигурността, енергетиката и технологичната координация. В дългосрочен план обаче може да се очаква умерено раздалечаване. Европа все по-често говори за „стратегическа автономия“ – идеята да може да действа независимо, когато интересите ì не съвпадат напълно с тези на САЩ. От своята страна, американската политика , независимо дали под ръководството на Тръмп или на негови идеологически наследници , вероятно ще остане насочена към двустранни икономически договорености, които поставят националния интерес над многостранните структури.

В крайна сметка Тръмп показва, че политиката не е просто идеология, а способността да усещаш настроенията на обществото и да ги превърнеш в международна стратегия. Европа от своята страна научи, че дори най-близките партньори могат да бъдат конкурентни, когато стане дума за икономическо мощно и глобално влияние. И все пак, нито ЕС иска да остане сам в сянката на Русия, нито САЩ могат да си позволят да изгубят своя основен стратегически съюзник. Това превръща трансатлантическите отношения в сложен, но стабилен баланс между съперничество и сътрудничество – напрегнат, но неизбежен, прагматичен, но взаимно изгоден.

Последвайте Таралеж в

Редактор

Таралеж ПК