AP/БТА

Две години след терористичния акт на Хамас на 7-ми октомври най-трудната битка, която предстои на Израел, е тази с наследството на Бенямин Нетаняху, пише Мартин Табаков

Когато Хамас извърши терористичния си акт спрямо Израел на 7-ми октомври 2023-та година, светът, в своята преобладаваща си цялост, имаше ясна представа кой е агресорът и кой – жертвата.

Две години по-късно светoвното внимание няма лукса да борави с такива ясни и чисти категории. Защо?

Понеже на едната везна на Темида стои претенцията на Израел да бъде авангард и преден пост на съвременната демократична държава от европейско-граждански калъп. На другата везна – тежката и кървава хронология от обвинения за извършването на военни престъпления и геноцид, както и стряскащи данни около тях на ООН:  70% oт хилядите убити палестинци са жени и деца, над 78% от сградите в палестинския анклав са частично или напълно унищожени.

5-ма от 6 убити в Газа палестинци са цивилни, показаха пък данните на секретен доклад на военното разузнаване към Израелските отбранителни сили към средата на месец май тази година. Това означава, че клането в Газа отстъпва само на геноцида в Руанда и Сребърница през 90-те, и на това в Мариупол от 2022-ра.  

Във войната, която Хамас инициира, бе немислимо въпросната групировка да излезе победител. Единственият шанс, който съществуваше за нея, бе, докато агонизира под ударите на израелските военни действия, да държи Израел плътно в обятията си, така че физическия погром върху палестинския анклав да бъде придружен с моралната рецесия на Израел.

Затова, две години след катаклизма от 7-ми октомври, светът вече не говори за това колко терористи са били елиминирали от Израел, а колко цивилни палестинци са били убити в ивицата Газа.    

Но въпросът далеч няма само морално изражение.  

Масовото изтребление на цивилни и унищожаването на инфраструктурата в ивицата Газа създава риск в перспектива за Израел, тъй като семейните травми и руините в палестинския анклав не пораждат гражданско общество, а терористи. Бобмата убива еднакво виновни и невинни, но от утробата на разрухата излиза следващото поколение терористи.

Оттук не е учудващо, че от началото на войната Хамас е рекрутирал между 10 000 и 30 000 нови попълнения (според различни източници, свързани с американското и други разузнавания). Това е проклятието, което Бенямин Нетаняху днес ще завещае на Израел утре. Израелският министър-председател е като градинар, който уж се бори срещу плевелите, но всъщност ги полива, за да оправдае необходимостта от позицията си.

Когато предишната американска администрация предупреди властите в Тел Авив, че те ще спечелят Газа, но ще загубят света, те имаха предвид това, което виждаме сега: две години след 7-ми откомври Израел има много по-малко приятели, отколкото имаше тогава. Маршът на признаване на палестинска държава от редица страни – от Австралия през тези в Европа до Канада, е пример в тази посока.  

Стратегическите дефекти за Израел след две години системен погром над палестинците имат и своя регионален аспект.

Войната в Газа отложи разговора за арабско-израелска ос, насочена срещу Иран, което е отколешна идея на американската външна политика в региона. Арабската улица няма да позволи на арабския двор да нормализира отношенията си с Израел, когато раната в Газа продължава да кърви.  

В колелото на Авраамическите споразумения, които трябваше да нормализират и официализират отношенията на Израел с още арабски държави, най-важната от които остава Саудитска Арабия, бе сложен прът. Спрете войната в Газа и начертайте обозрим път за палестинска държава, казва Мохамед бил Салман, който и без това е най-произраелският ръководител, който Кралството някога е имало.    

Същата тази Саудитска Арабия сключи двустранен отбранителен договор с Пакистан, „вкарвайки“ ядрения арсенал на Исламабад в политическите уравнения в Близкия Изток (като контратежест и на ядреното оръжие на Израел).  

Арабските държави от Съвета за сътрудничество в Перийския залив, подкрепени от Туриця, заговориха за обща отбранителна система. Факторът, който стои в основата на това движение обаче вече не само Иран, но и Израел. Стигна се дотам, че Катар да изисква – и да получи – изрична гаранция за сигурността си от САЩ след нанесения израелски удар по Хамас в Доха.

Турция пък проведе първото си съвместно военно обучение с Египет от над десетилетие. Анкара и Кайро – столиците, които стояха от двете страни на барикадата, издигната от арабската пролет – преодоляват различията си от три години насам, но изтъпленията на Бенямин Нетаняху са допълнителен фактор за ускоряването на този процес.

За тези си движения въпросните държави от региона със сигурност имат различна мотивация и основания. Но те регистрират и един общ мобилизиращ фактор. Това е Израел, който окупира Газа, заселва незаконно Западния Бряг, нахлу в допълнителни части от Южна Сирия и още не се е изтеглил от програничните райони в Южен Ливан.  

Тази консолидация, която върви в Близкия Изток срещу Израел, минира възможностите за властите в Тел Авив да маневрират геополитически. Войната в Газа за Бенямин Нетаняху се превърна в това, което е войната в Украйна за Владимир Путин: и двамата минимализираха опциите си за гъвкавост в регионалните си среди. Дори за ОАЕ вече е по-трудно да бъде локомотивът на арабско-израелската нормализация.

Сега Бенямин Нетаняху може да разчита единствено на подкрепата на Доналд Тръмп. При това, и тя е лимитирана, както се видя от натиска на американския президент спрямо това израелският премиер да приеме 20-точковия план за мир в Газа, с който Нетаняху нямаше да се съгласи, ако имаше опции пред себе си. Но израелският премиер сам се вкара в ъгъла, а оттам зрителното поле и възможните ходове са винаги по-ограничени.

Две години след терористичния акт на Хамас на 7-ми октомври, в който 1195 човека бяха убити, а други 250 – отвлечени, най-трудната битка, която предстои на Израел, е тази с наследството на Бенямин Нетаняху.

Последвайте Таралеж в

Редактор

Мартин Табаков