С всяко ново нападение над българи в Република Северна Македония, независимо дали става дума за побой над студент, физическа саморазправа с граждански активисти, журналисти или поредното гаврене с български клуб – усещането е едно и също за българите в Македония: че са сами. Не защото нямаме държава, а защото държавата ни предпочита удобната поза на политическо бездействие, маскирано като „дипломатичен тон“.
Вместо реакция виждаме формални и кухи декларации. Вместо твърда и безкомпромисна реакция, която всички очакваме, поредните шаблонни фрази. А зад кулисите - мълчаливо съгласие това унижение да продължава, защото иначе ще се наруши политическото добросъседство, а и Македония у нас е тема само преди изборите, от което определени среди много добре капитализират политически години наред.
Иронията е груба, да не кажа направо цинична. Докато българите в Македония влизат в ролята на бъхтян чувал, живеейки в постоянна несигурност, голяма част от македонския политически елит, апропо същият, който ежедневно ни поучава как „нема бугари во Македонија“ – удобно е уредил роднините си (а вероятно и себе си, кой да знае) с български паспорти. Същият този елит спокойно върти бизнес в България, движи се необезпокояван, инвестира, печели. Няма кой да го попита как така България организира „хибридна пропаганда“, но паспортът ѝ върши чудесна работа по летищата, а българският пазар (който отваря пътя към европейския) е твърде доходоносен, за да бъде игнориран.
Подобно лицемерие щеше да е само жалко, ако не беше позволено, дори бих казал поощрявано, от нашата собствена държава. Защото години наред голяма част от българската политика живее от македонската тема, а не заради нея. Тя е удобен национален реквизит, който се изважда по избори, по протокол и по време на кризи. Всичко друго е безкрайна инерция.
Докато в Скопие политическата арогантност се превръща в държавна доктрина, у нас се води разговор за „диалог“, „европейска перспектива“ и „подходящи моменти за реакция“. Но този „диалог“ се оказва еднопосочен, за наша огромна жалост София слуша, приема, разбира, изчаква. Скопие – не точно...
И ако някой трябва да прекъсне този порочен кръг, това сме ние, необходима ни е ясна държавна политика, която не сменя посоки според вътрешнопартийни битки; с твърдост към онези, които превръщат българското население в Македония в заложник; и най-вече с уважение към собствените си граждани там, където те живеят.
Защото държава, която не защитава своите, губи правото да очаква да бъде уважавана от чуждите.
Исторически диалог трудно се води върху митове – дори когато са издълбани на „древния“ камък отпреди 77 000 години на проф. Ильов с надпис Македония... или Само Локо ( в зависимост от диоптъра на очите)
Паспортът не е просто документ - той е принадлежност. А когато принадлежността е само за удобство, тя се превръща в подигравка и гавра спрямо държавата, която ти е предоставила тази привилегия
„Сербез комита е бил. Героите трябва да се почитат.“ — така турски офицер нарежда да не поругават тялото му
Историк по образование с дългогодишен изследователски опит, свързан с българския национален въпрос и държавите от бившето югославско пространство. Работил е в Института по балканистика, където задълбочава интереса си към историческите и политическите процеси на Балканите. Професионалният му път включва и работа като репортер, редактор, международен редактор и продуцент на телевизионно предаване, където получава ценен опит и знания в анализа, комуникацията и представянето на обществено значимите теми.
Коментари (0)