Урокът от Люляково: От декларации към реална защита
Поредни имена, поредни жертви: цената на институционалното бездействие
Снимка: Facebook
Кучето Мая стана символ на промяна. Убитите хора - статистика в МВР
На първата снимка е протест за убийството на кучето Мая. На втората и третата – протест срещу убийството на децата на България. „Не казвам нищо и не виня никого“, пише адвокат Елица Буенова. „Не казвам, че случилото се с Мая е ОК. Обзема ме ужас как се отнася към живота на пациентите си човекоподобен, способен на това убийство. Но снимките говорят достатъчно.“
И наистина – говорят. Защото докато за Мая излизат хиляди, протестите срещу войната по пътищата събират единствено лично засегнатите. Всяка година в България 500 семейства губят близък в катастрофа, 10 000 семейства имат поне по един ранен в катастрофа. Това означава, че всички пострадали и загубилите живота си не биха се побрали на един площад.
Логическата връзка ни води до въпроса: Защо убийството на едно куче предизвика масовата реакция, а десетки човешки убийства минаха незабелязано – без натиск, без искания за справедливост, без обществена буря?
Този контраст заслужава честен прочит: Сякаш не говорим за емпатия или за любов към животните, а за обезверяване. Нима един човек би могъл да бъде по-добър и заслужил правото си на живот от едно куче? Толкова ли лоши станаха хората?
Карта на човешката мъка
2025 беше година на поредица от тежки престъпления, които може би в друга държава биха довели до политическа криза, реформи или масови протести. У нас те се превърнаха в кратки новини, изчезващи с врътката на дистанционното – въпреки ужасяващите си мащаби.
Тройното убийство в с. Люляково се превърна в една от най-бруталните прояви на жестокост. На 21 октомври 25-годишен мъж застрелва майка си, леля си и 13-годишната си сестра, ранява 7-годишния си брат, който бос бяга от горящата си къща. Три жени от едно семейство – убити в собствения им дом. Нямаше национален протест, нямаше политически дебат за психичното здраве, за контрола върху оръжията, за институционалните пропуски. Една от жертвите е имала ограничителна заповед, която не е била проследена – т.е. случаят можеше да бъде предотвратен. Шокът трая дни. След това – тишина. Дебат за ограничителните заповеди липсва, а задълбаване в етническия произход и сведения за динамиката на отношенията в семейството на жертвите удобно изми ужаса от деянието.
Само седмица по-късно в денонощен магазин в центъра на София беше открита застреляна 45-годишна жена. Основният заподозрян – бившият ѝ съпруг с история на насилие. Три деца останаха без майка. И този случай се вписа в новинарския поток и потъна в задълбаване в съпружеските отношения и в догатки с какво или с кого мъртвата Стела би предизвикала собствената си смърт.
На 20 октомври в столичен мол 15-годишно момче намушква и убива свой връстник. Жертвата умира по път към болницата, носен на гръб от случаен свидетел. Извършителят е непълнолетен, а законът предвижда максимум 5 години. Без обществена дискусия за първопричините, които биха довели до това едно непълнолетно момче да намушка жестоко свой връстник, следва да постави въпроса – институциите, които са се занимавали с него преди извършване на престъплението, могли ли са да контролират поведението му, да го направят безопасен за обществото, след като той има и други извършени зад гърба си. Нечий син, брат издъхна в болка от кървящата си рана, извършителят ще получи 5 години затвор, а ние не потърсихме ничия отговорност. Само близките протестират с искане за максимална присъда „лишаване от свобода“, но и те са неспособни да видят голямата картинка, заради своето неописуемо страдание. И този случай бе забравен след дни.
През годината видяхме и вълна от нападения между деца: осмокласник намушква 12-годишно момче в училище; побой над 12-годишно дете в пловдивски парк; 13-годишно момиче – съблечено и унижавано в двора на столично училище. Това вече не са „инциденти“, а модел – срив в превенцията, липса на контрол и пълно отсъствие на адекватна институционална реакция. Страхът на родителите от това да не видят детето си в поредния ужасяващ клип в социалните мрежи е единствената осезаема промяна.
И въпреки всичко това, най-масовият протест през годината беше за кучето Мая. Трудно е да се открие причина за този феномен. Сякаш при случая с животното хората усещат „чистота“ на жертвата. Емпатията лесно се събужда при вида на умилителни създания, готови да дават любов, беззащитни и добри. Но някъде по пътя сме забравили, че и хората могат да бъдат „чисти“ и добри – достойни за любов, достойни за живот.
При човешките трагедии сме научени да се съмняваме: имало ли е сигнал, реагирала ли е полицията, били ли са жертвите „в токсична връзка“, задействани ли са институциите, дали пък жертвата „не е провокирала“. Всеки път изниква някакво обяснение. И всеки път отговорността се размива.
Възможно е смъртта на Мая да предизвиква по-голяма реакция от тройното убийство в Люляково не защото кучето е по-ценно, а защото обществото е загубило доверие, че човешкият живот в България има институционална защита. За кучето хората вярват, че могат да постигнат справедливост. За хората – не.
Докато институциите реагират бавно, колебливо или формално, доверието в тях ще продължи да се разпада. И тогава неизбежно ще живеем в страна, в която за едно куче излизат хиляди, а за убити жени, деца и юноши – само техните най-близки. Не защото хората не ги боли, а защото вече не вярват, че има смисъл да се борят.
Но това е само половината истина.
Другата, по-трудно смилаемата, е че институциите не могат да възстановят доверието, ако ние самите сме спрели да вярваме в най-основното – в човека. В неговата болка. В неговата стойност. В това, че човешкият живот не е разменна монета, статистика или „поредна новина“. И тук идва въпросът, който не можем повече да отлагаме:
Кога позволихме човекът да престане да бъде мярка за смисъл и справедливост?
Кога свикнахме с болката дотам, че да я приемаме като фон? Кога спряхме да трепваме при страданието на другия? Ако има промяна, тя няма да дойде само от закони и реформи. Тя ще дойде тогава, когато си върнем онова, което сме загубили по пътя – способността да ни боли за хората, които не познаваме.
Ако има надежда, тя е само в едно – да си върнем чувството, че човешкият живот тежи.
Кой ще поеме отговорност за загубените детски животи?
През последните месеци ставаме свидетели на ежедневни новини за загубени детски животи - било то в катастрофи, падания от атракциони или нападения с нож
Ножът в раницата за училище като диагноза за държавна разруха
На кого да потърсим сметка, че вместо в училищната раница да тежат учебници, там дрънкат ножове и боксове?
Забравете слуховете за убийство: Защо ФБР вярва, че Ружа Игнатова е жива?
След бягството ѝ пирамидата се срутва, днес за "Криптокралицата" се носят легенди
Редактор
Млад журналист, филолог и студент по право. Интересува се от обществени каузи, граждански права, образование и културни процеси.
Коментари (0)