Фелдшер в Криводол е със счупен нос и комоцио - нападнат от брат на пациент с грип
"Един човек без образование, с ниска култура да ме удари - как да се чувствам", запита битият медик
Снимка: БТА
"Един човек без образование, с ниска култура да ме удари - как да се чувствам", запита бит фелдшер от Криводол
Стефан Лазаров, Катя Гецова, Михаил Милатович и Димитър Сотиров. Говорят ли ви нещо тези имена? Не.
Дори с добавката, че имат титлата "доктор" пред името си, дори с уточнението, че д-р Сотиров е шеф на АГ отделението в Горна Оряховица през 2010 г., когато тогавашният вътрешен министър Цветан Цветанов като многоспектърен експерт от Симеоновската школа почти произнесе присъда в пленарна зала, четейки разпечатка на разговор между медици, извадена от СРС, не се сещаме кои са тези хора. Години след обвиненията към тях, след настройването на общественото мнение, дори обидите към медиците и техните семейства вече са забравени. Остана само горчивият вкус и... едно шушукащо твърдение, че лекарите ....
Това твърдение тегне над цяла една гилдия почти до днес, когато случаят е забравен, лекарите са оправдани, а поколенията са се сменили.
Десетилетие вече само се попълва статистиката на агресия над медици. Преди дни фелдшер от Криводол се оказа със счупен нос и комоцио след нападение от брат на пациент. Болният бил с остра вирусна инфекция. Повиканият на място фелдшер го прегледал, бил му инжекция и линейката си тръгнала. След малко имало повторно повикване и екипът решил да транспортира болния до лечебно заведение, но отказали на съпругата да се вози в линейката, защото няма право на това. Тогава братът на пациента нападнал медика. ЗАЩО? Защото за някои общности, за някои хора няма правила.
Запитан как се чувства, фелдшерът отговори - "Един човек без образование, с ниска култура да ме удари - как да се чувствам".
Как да се чувства, наистина?!
Да учиш, да полагаш тежки изпити, да носиш нощни смени, да не можеш да преброиш колко пропуснати празници имаш в семейството, да вземаш смешна заплата, да работиш при недостиг на медикаменти, остаряло оборудване, стрес, недоспиване, често-често да гледаш смъртта в очите и накрая - побой.
Как да се чувстват битите лекари, фелдшери, медицински сестри, санитари, шофьори? И то по време, когато са на работа и се опитват да помогнат на другите.
Покрай COVID пандемията видяхме и преживяхме доста. Но въпреки високата смъртност, сякаш обществото ни не си взе поука. Случаите на насилие над медици нарастват.
1,1 млн. българи са били свидетели на вербална агресия над лекари, а около 385 хиляди и на физическа, показват национални проучвания.
Не твърдим, че стартът на агресията над лекари започна с прочитането на онези СРС-та, но тогава насред тежките престъпления, сякаш най-виновни се оказаха докторите. Те бяха оплюти, едва ли не - публично осъдени, за това, че някой, без да разбира конкретната ситуация, си позволи да коментира работата им. Минаха две години и лекарите бяха оправдани, че нямат вина и за починалото новородено.
След още малко време Цветанов вече не беше вътрешен министър. Но огорчението и квалификациите, че лекарите са "убийци", сякаш остана.
Остана и безнаказаността за агресията над лекари. Това се мултиплицира.
Ако сме склонни да прощаваме грешните решения на политици, то според проучване, 83% от анкетираните смятат, че лекарите са длъжни да вземат безпогрешни решения, а 80% са на мнение, че лекарите са длъжни винаги да са на разположение и да реагират незабавно.
КАК ДА СТАНЕ ТОВА?
Същото проучване на агенция "Тренд", възложено от Българския лекарски съюз (БЛС) и проведено между 13 и 20 юни 2025 г. сред 1002 респонденти на възраст 18+ чрез пряко стандартизирано интервю "лице в лице" показва, че 80% от хората са на мнение, че лекарите са длъжни да предоставят незабавни решения на сложни проблеми, 48% смятат, че лекарите са длъжни да жертват личното си време за грижата на пациента.
ЗАЩО? СРЕЩУ КАКВО? СРЕЩУ ПОРЕДЕН ПОБОЙ И КЛЕТВИ или за добро заплащане?
И нека погледнем реалността - побоите са в Центровете за спешна помощ, в медицинските пунктове, в общинските болници - тези, които са най-уязвими, където няма охрана, полицията е далеч, а лекарският екип е беззащитен.
Колко пъти сме свидетели на масово присъствие от едни общности пред болниците, ако, пази Боже! има усложнение със здравето на някой пациент, който по случайност им е роднина. Колко пъти сме чували всякакви определения за хората в бели престилки? И до колко можем да си представим какво е да си на 12-часова смяна сам с десетина и повече болни - само три спешни случая да имаш и да е повредена част от апаратурата, а това да е поредното ти дежурство, когато натрупаното недоспиване те прави полуробот?
Не че в някои конкретни случаи арогантността, цинизма и недоглеждането на отделни медици не са прехвърляли границата на човечността, но обобщението на каквито и да са характеристики за цяла общност рядко е изчерпателно.
И въпреки случая с акушерката Емилия Ковачева, която през 2015-а година по време на поредно дежурство пребила новородено, не може да стоварваме вината върху цяла гилдия. Сещаме се не като обвинители, нито като защитници. А като хора, които търсят пролука към човечността, вместо да цъкат с език. Защото присъди лесно се раздават. По-важно е какво може да се направи, за да спре лавината от нападения над тези, в чиито ръце оставяме собствения си живот.
Докато броят на частните болници, клиники и центрове се увеличаваше в последното десетилетие, нападенията над лекари в спешните кабинети, в общинските болници и отдалечените места на страната зачестяваха. С годините случаите на насилие над медици нарастваха лавинообразно. Те са особено чести в малките населени места, където хората са полуграмотни, разчитат на помощи, няма полиция, мизерията и манталитетът, че някой друг е виновен за всичко, се унаследяват.
За жалост, има отделни случаи и в по-големите градове. Преди доста години млад баща, загубил близнаците си при раждането им, сам разказваше как е излял гнева си над акушерката.
И не всички случаи достигат до медиите и до обществеността. Преди почти 11 години - на 7 декември 2014-а само за 24 часа има два нови случая на нападене и побой над лекари от Спешна помощ. "Рецидивист от Исперих и група цигани от Радомирско са новите звезди...", написа тогавашният здравен министър Петър Москов в социалната мрежа.
Десетилетие след тези "звездни" участия, побоите, заплахите, арогантността над медици продължава. Защото тя не е само към лекарите, тя е към цялото ни общество, към всички, които искаме да спазваме законността, реда, ценностите. Към всички, които сме виновни, защото търпим безнаказаността.
В Пернишко години преди COVID-кризата бяха извикали линейка, за да набият лекарите. Буквално. В цяла България по-лесно е да се изброят местата, където няма посегателства над медици, отколкото тези, където хората в бели престилки са станали обект на агресия - вербална, физическа, психическа, емоционална.
Често близки, загубили роднина или приятел, обвиняват лекарите, че не са направили всичко възможно, сякаш те са факири.
Хората знаем, че сме смъртни, но трудно приемаме факта, че сме внезапно смъртни. Да, всяка раздяла с близък е тежка. Понякога са нужни години, за да променим усещането си, че той вече не е в другата стая, че няма да се обади след малко и повече няма да се скараме за каквато и да е дреболия. Понякога, докато чакаш определен човек за Коледа, разбираш, че точно вашата Коледа няма да е така празнична, защото... Понякога се молиш смъртта да почака, защото още не си готов за раздяла с близък, който е неизлечимо болен. Тогава правиш възможното. И осъзнаваш своята човешка слабост. Този урок медиците го учат ежедневно.
Колкото и случаи да изброим, докато няма поне трима осъдени за нападение над лекари, едва ли случаите на агресия над медици ще намалеят. Вероятно законотворците могат да приложат и малко фантазия - хората, които си изливат гнева над лекари, биха могли да чистят (но само под надзор) някои помещения в болниците или да се грижат за градинки около лечебните заведения. Но каквито и санкции да се намислят, без осъзнаване за отговорност към собствените действия, нищо няма да се промени.
А тази отговорност не се възпитава с драматични сериали, нито в задимени питейни заведения. Ако не бъде видяна у дома, има шанс да бъде прихваната в училище, макар на места да имаме вече трето поколение безработни, неграмотни и много активни съграждани.
Откриха 37-годишна лекарка, починала след нощно дежурство
Случаят е в Румъния, разследват се няколко версии
С мобилните оператори - брак без флирт и проверка до първо мляко
Може ли да избягате от стандартните договори
Редактор
Весела Веселинова е журналист с опит в печатните медии, в телевизията и в радиоефира. Тя получава и наградата „Офицър“ за упорито търсене на новини още в годината на учредяване на това отличие. През 2016 г. е носител на грамота „Скритото добро“ на Столична община.
Коментари (0)