Пианистката Инес Симеонова: Може да отделиш цял живот на едно музикално произведение
Пред ТАРАЛЕЖ тя разказа, че като дете ѝ е било тъжно да свири часове наред, докато другите деца играят
Снимка: Личен архив
Той спечели стипендия за The Lee Strasberg Theatre & Film Institute и събира средства за престоя си там
Мнозина са българските актьори, които успяват да надскочат пределите на страната ни и да покажат таланта си на света. Един от тях - младият Александър Караколев, разказва пред ТАРАЛЕЖ за приоритетите, за дългите часове работа в НАТФИЗ и цената, която плащат младите актьори, за да са на сцената, за плюсовете и минусите, които дава едно училище по изкуствата. Той е млад, нахъсан, емоционален и земен. Между сцената, мечтите и паметта за предците той говори открито както за успехите, така и за трудностите. В своеобразен монолог Караколев преминава през поколенията преди него, за да стигне до себе си.
Кой съм аз?
Казвам се Александър Каракoлев, но от известно време се представям в различни проекти като Александър Герджиков — избирам го в чест на майка ми и дядо ми, д-р Павел Герджиков (лекарят, не оперният певец). Той е спасил много човешки животи и е една от най-големите ми духовни опори, въпреки че не го познавам лично. Животът му е достоен за филм. Нещо като "Списъкът на Шиндлер", само че в България. По времето на социализма е бил изпратен в трудов лагер от комунистите. Години преди смъртта си е провъзгласен за „Праведник на света" от израелската комисия към Държавния институт „Яд Вашем“.
Аз завърших НАТФИЗ през 2017 г. в класа на проф. Пламен Марков. След това учих и в Met Film School – London. Обичам сцената, обичам и музиката. Продуцирам музика от 2014-а година. Сега фокусът ми е заминаването ми в Лос Анджелис, но наскоро видях колко безумно количество музика имам и трябва да направя нещо с нея. Притежавам оригинална музика за независими представления и дипломни спектакли, които се играеха и професионално след това.
Миналата година спечелих Richard Boleslawski Scholarship за The Lee Strasberg Theatre & Film Institute – Los Angeles. Стипендията ми беше връчена лично от Дейвид Лий Страсбърг и Диг Уейн в двуседмичен уъркшоп организиран от Кристина Верославова, на която изключително много благодаря и се възхищавам на способността и да доведе тези хора тук в България.
Дейвид Лий Страсбърг е син на легендарния Лий Страсбърг — учителят на Мерилин Монро, Ал Пачино, Робърт Де Ниро и много други.
Стипендията се присъжда на чуждестранни актьори, които показват силен потенциал, характер и дълбока отдаденост към професията. Аз съм един от много малкото българи, на които се е присъждала. Преди мен я спечели Бояна Авджиева.
Ричард Болеславски е един от първите ученици на Станиславски, който пренася идеите му в Америка и така помага за изграждането на основите на американския актьорски тренинг.
Каква е разликата между българската и американската школа?
В НАТФИЗ "Кр. Сарафов" получаваш широк спектър — драматургия, анализ, организация, работа с текст, изграждане на откъси. Учат те да гледаш на театъра като на цялостен организъм.
Американският подход в Лий Страсбърг е много по-фокусиран върху сензориката, вътрешния свят, телесната памет и импулса на актьора.
Каква е реалността за един млад актьор в България?
Актьорството е мечта за много хора. Ние буквално израстваме с филми, с големи истории, с герои, и си казваме: „Ехе, актьор! Уау! Какъв живот ще е това!“. Отстрани изглежда бляскаво, леко романтично. Когато вече си вътре в цялото нещо, е доста по-различно. Не само в България - навсякъде е така.
Това е професия, която изисква характер, дисциплина, желязна мотивация, дълбока отдаденост и няма нищо общо с представата за „звезден живот“, която често хората имат. Понякога дори не знаят какво стои зад една роля, зад една сцена, зад една минута на екран.
За България реалността е много проста - липсва индустрия. Няма стандартизирани ставки, няма синдикална защита, няма обща структура. Не е проблемът в качеството — проблемът е в мащаба.
И въпреки това, вярвам, че нашето поколение ще бъде онова, което ще направи промяната. Вече се виждат малки стъпки. Всичко ще е супер!
Какво ми даде НАТФИЗ?
Тук мога да говоря много. И с усмивка, и с благодарност. И с травми.
Научих се какво е да си отдаден на нещо истински. Да се посветиш дълбоко, а не просто да гледаш да минеш метър. Да виждаш себе си, да се изправяш срещу трудните части, да не бягаш от вътрешните процеси. Актьорството изисква това. Мога да говоря много и в детайли за вдъхновяващи личности. Бих споменал хора като проф. Пламен Марков, проф. Снежина Танковска, доц. д-р Лора Мутишева, проф. Маргарита Младенова, проф. Божидар Матанов. Посветеността на преподавателите е изключителна, ерудицията им, вдъхновенето и желанието им да се направи нещо смислено, без компромиси. Това за мен контрастира много с генералния подход на хората към това, което правят.
Кой беше най-трудният момент в началото?
Да приема, че нямам друг живот освен това. Работехме от 9 сутринта до 23 вечерта. От понеделник до неделя. Приятелите буквално ме питаха:
„Добре, какво става във НАТФИЗ? Защо не можем да се видим през седмицата“?
Аз: „Зает съм.“
„Добре, а събота и неделя.“
Аз: „Не мога и събота, и неделя.“
Те: „Аха… ясно. Не искаш да излизаш с нас.“
Аз: „Не! Просто и събота, и неделя също имаме лекции“
Те: „Да бе, да… вярваме ти“.
Така е. Влизаш и не излизаш, сега го казвам с усмивка, но тогава не беше така.
Предстои ми най-голямото пътуване досега. Това е мечта – да отида там, в Лос Анджелис. Но е и отговорност - да представя България на място, където наистина се създават истории, които стигат до целия свят.
Стипендията покрива обучението ми, но не и престоя, което за млад актьор от България е голямо финансово предизвикателство. От една година събирам средства за престоя си там, защото имам право да получа само студентска виза на този етап и нямам да имам право да работя въобще. Това е странно, но такава е ситуацията. Или я приемам и действам, или трябва да се оплаквам. В Америка, както може би, доста хора знаят, нещата са много затегнати откъм визи и тн. Та: В момента подготвям кампания за набиране на средства за престоя ми в LA. Всички новини ще споделям най-вече в Instagram: @alexander_mw_ В бар NOMO на ул. „Гурко“ има поставена и кутия за подкрепа.
А ако някой иска да се свърже с мен директно:
alexander_mw@hotmail.com
alexandergerdzhikov@gmail.com
Художникът Анатолий Панагонов: В изкуството най-важното е да бъдеш себе си
Бананът, залепен с тиксо върху платно, е за хора на друго ниво, смята пейзажистът
Стойчо Зерлиев: Жънем само това, което сме посели
"Да има светлина в душата на човека. Няма ли я - бързо се развеждам", каза той пред ТАРАЛЕЖ
Мариана Кирова: Литературата казва повече истини от историята
Поетесата избягала от записа на първото ѝ интервю. След години - вече журналист, признава: "Бягали са ми събеседници"
Редактор
Весела Веселинова е журналист с опит в печатните медии, в телевизията и в радиоефира. Тя получава и наградата „Офицър“ за упорито търсене на новини още в годината на учредяване на това отличие. През 2016 г. е носител на грамота „Скритото добро“ на Столична община.
Коментари (0)