Мнение

„Забравеното Беломорие: Българите от Енидже Вардар не изчезнаха — те бяха заличени“

1 ноември 2025, 14:40
Таралеж ПК

ТАРАЛЕЖ

Българите в Егейска Македония и новата книга „Илюстрация от Бялото море“

Изследователят Радослав Христосков представя в новата си книга непознати страници от историята на Енидже Вардар – град с бурна съдба, в който се преплитат духовните, просветни и национални борби на българите от Беломорието.

Вашата книга изважда наяве малко познати страници от историята на Енидже Вардар. Какво Ви мотивира да изследвате именно този град и българското му просветно и църковно развитие в периода 1856–1912 г.?

Поначало Южна Македония (Беломорие/Егейска Македония) остава встрани от задълбочените научни изследвания. Това е тема, която не намира достатъчен отглас в говоренето за Македония по принцип. Преди години дори малцина хора съзнаваха, че това е най-голямата част от областта, останала в пределите на друга държава. Земя — люлка на писмеността и културата на средновековните и предмодерните българи, дала редица достойни личности на просветното, църковно-националното и националреволюционното българско битие в онази епоха. Разбира се — и сцена на едни от най-яростните борби за въздигане и запазване на българския дух.

Енидже Вардар (дн. Яница, Гърция) е наново създаден град, подобно на Плевен и (Татар) Пазарджик, и, бидейки такъв, първоначалното му развитие е тясно свързано с военните и религиозните достижения на новите завоеватели на Балканите. Евренос бей, неговият създател, основава династия от вакъфи и наследници, сравнима с тази на Михайлоглу в Северна България, че дори и с тази на наследниците на Осман, управлявала предмодерна Турция до 1925 г. Отвъд това, хинтерландът на Енидже Вардар е бил средище на културен разцвет от Античността и Средновековието — от древното македонско царство на Филип и Александър, през Римската и Източната Римска империя, та, разбира се, и до българското средновековно царство.

В книгата са проследени не само българското църковно-национално развитие и просвета, а паралелно и развитието на мюсюлмани, гъркомани, сърбомани, католици и протестанти, с цел обективна историографска оценка. Всичко казано дотук мотивира по-обстойно проучване на битието на един многопластов град.

В изследването Ви личи сложната етническа и религиозна картина в региона. Какво всъщност означава да се самоопределяш като българин в Беломорието през XIX – началото на XX век?

Периодът от средата на XIX и началото на XX век е бурен — в политически, обществен, икономически и, разбира се, етнорелигиозен смисъл. Това е епоха на военни конфликти, оформили границите на новите християнски държави на Балканите, извън рамките на сгромолясващата се Османска империя.

В началото на периода българският дух практически не съществува като политическо самоопределение. Мнозинството християни (не-мюсюлмани) се определят единствено като „ортодокс християни“, без разграничение между българи и гърчеещи се — процесът на трансформация тук е силно забавен от отдалечеността и близките гръцки културни средища.

Енидже Вардар е свещен град за сунитите, което допълнително подчинява местните християни на щенията на Евреносоглу. Първата (и дълго единствена) църква е построена чак през 1860 г. със задружните усилия на всички християни. По-късно се открива католическа църква, а в началото на XX век и чисто българска православна.

Тогава градът е модел на многогласие – българи, гърци, униати, екзархисти, протестанти… Какво отличава българската просветна и духовна линия и защо тя е била толкова важна за общността?

Енидже Вардар е на около 30 км северозападно от Солун — ключова метрополия. Промените настъпват бавно — от метрополия към провинция (ениджевардарската каза).

Първа си пробива път католическата пропаганда сред съединените с Рим българи — заради силната прогръцка линия на патриаршистите, нежеланието на турците да подкрепят изцяло българско дело и материалната изпадналост на местните българи. В края на XIX в., с появата на Българската екзархия и третата българска държава, се формира българска православна община, която открива български училища, параклис, по-късно църква, урежда гробища, събира постъпления от къшлата (пасбище, отдавано под наем на изполица) и други общински имоти за издръжка. В кратък срок почти всички околни села минават доброволно под Екзархията. Започват общи чествания (годишнините на султана, екзарха, Денят на светите братя Кирил и Методий), публични уроци за учители и др. — свидетелство за висок дух на „късно събудената“ общност.

След Балканските войни българите в Егейска Македония и Беломорска Тракия попадат под силна асимилационна политика на Гърция. Каква е съдбата на институциите и личностите, за които пишете — и кои репресивни мерки се отразяват най-тежко върху идентичността им?

Още преди официалната гръцка политика, младотурците предприемат асимилация и денационализация — офицерите от преврата през юли 1908 г. (свалили султана с помощта и на български комитети) не изкореняват духа на свободата у българите, но репресиите ескалират. При изборите за Османски парламент и при обезоръжаването (1910) има множество репресии, прикрити зад законови мерки, но реализирани като насилие, погроми и убийства.

След установяване на гръцката власт българи и мюсюлмани споделят обща съдба: принудителни преселвания и бързо заличаване на следите от инородни общности в новогръцките територии.

През периода между двете световни войни българският език е забранен, а десетки хиляди хора са изселени. Как оценявате днес усилията на Гърция да заличи българската следа в региона — и къде са основните следи от историческа памет, които все пак са оцелели?

Основните следи са в представите на хората: старите имена на селищата, мисълта, че в тези земи е зачената българската азбука, фолклорът — песни, легенди, митове, а в ново време — клипове, видеа, музика и други медии. Споменът е жив и достатъчен за разпознаване на истината.

Били ли сте лично в Енидже Вардар и района? Има ли все още хора там, които се определят като българи или пазят българския си корен? Успяхте ли да разговаряте с местни и какво Ви разказаха — как виждат своята история и идентичност днес?

Да — многократно съм посещавал Южна Македония, изкачвал съм Паяк планина, пил съм вода от пролетни потоци, говорил съм с местни. Никога не търся директно самоопределение, но в разговор неизбежно изплуват отговори. Доверителният разговор прави човека „ближен“ — по битие, вяра и дух.

В съвремието виждаме друга линия — насърчаване на „помашка“ идентичност в Родопите и „славяномакедонска“ в Беломорска Македония. Докъде според Вас стига тази политика — и как се използва миналото на българските общности за създаване на нови „нации“ и дистанция от България?

„Всяко действие има равно и обратно по посока противодействие.“ Македонският въпрос остава нерешен вече второ столетие, поради външни сили. Не съм политик, но знам, че мнозинството хора в Родопите и Южна Македония са добронамерени към България.

Днес Гърция официално признава само „мюсюлманско малцинство“, а организации като „Виножито“ бранят македонистка позиция. Какво е нужно, за да се върне правото на историческа истина и глас на онези, които се чувстват българи в региона — и как България може да помогне?

Приятелски, неприкрит и откровен разговор. Хората трябва да знаят реалностите — трудностите и добрите страни на това да си българин. Самоопределението е основно човешко право. Пътят е трънлив, но по милост Божия всеки може да го извърви.

Преход към темата за историческата памет и нейните носители… Апостол Петков — защо остава неудобен за Атина и Скопие и какво разкрива борбата за паметта му?

Апостол Петков — „Ениджевардарското слънце“ — е сред най-ярките защитници на българите в Егейска Македония. Парадоксално — неудобен е дори за България: сприхав, бунтар, неподлежащ на „дресировка“ дори от ВМОРО; няколкократно осъждан на смърт от Организацията (по-късно отменяна). Геройствата му са безспорни, макар краят му да е трагичен.

Важно уточнение: често се цитира рождената дата 6 май, но през 1869 г. действа старият календар. Коректното отбелязване е 19 май (13 дни по-късно) — показателно за изменчивостта на паметта.

За Апостол има няколко книги, филм, десетки песни и паметник (издигнат от наследници на бежанци от този край). Наследството му не може да бъде изличено, докато има такива хора.

За читателите: откъде могат да закупят Вашата книга?

Книгата е издадена от „Фикшън Фабрик“. Налична е на www.FictionFabric.Press, в повечето онлайн магазини, както и на живо в книжарниците в София. Бройки има и в народните библиотеки в големите областни градове — всеки може да чете на воля, без покупка. Благодаря за интереса Ви.

Автор: Димитър Панчев