Защо парламентарната система е по-добра от президентския модел?

Парламентарните системи преобладават в Европа. И това въобще не е случайно. Старият континент е люлката на политическото развитие и съвсем естествено най-добрите форми на държавно управление са възникнали и се прилагат именно тук.  

 Фактът пък, че сред тях преобладават парламентарните системи означава, че това е най-доброто сред най-добрите типове публично управление.  

 На някои места в Европа монархическият институт е запазен и успоредно с него е въведена парламентарна система. Така е във Великобритания, Дания, Нидерландия, Белгия и други все утвърдени парламентарни демокрации.  

 Най-ярко изразената демокрация в Европа със силна президентска институция е Франция, която през последните години е в перманентна политическа криза. В момента кризата е силно изострена след като премиерът Франсоа Байру поиска вот на доверие и го загуби.  

 Той предпочете да остане верен на собствените си принципи вместо да направи компромис в полза на крехкото стабилизиране, което се наблюдаваше през няколкото отминали месеца във Франция.      

 Френският модел поставя президента в центъра на политическата система. Той посочва министър-председателя, който обаче трябва да получи мнозинство в парламентарната асамблея, за да може легитимно да встъпи в длъжност като ръководител на правителството.  

 Това само идва да ни увери, че в демократични условия политическият процес протича в законодателния орган, независимо от управленския модел в съответната държава. И точно тук е един от най-съществените проблеми на моделите със силна президентската власт.  

 Хем за да функционират, те се нуждаят от работеща парламентарна институция, хем тази институция споделя властта с президента, което е пречка за развитието на политическите и парламентарните отношения в страната. 

 Когато партията на президента разполага с мнозинство в парламентарната асамблея, тогава проблем няма. Така беше десетилетия наред във Франция и именно тази ситуация прикриваше недостатъците на френския модел на управление.  

 През последните 10-15 г. се наблюдава разрояване на партийните системи навсякъде в Европа. Този процес засяга и Франция, но по един по-различен начин.  

 Крайната десница и крайната левица са традиционно съществуващи формации в страната. Има ги от дълги години, но напоследък сериозно се засилват и получават все повече парламентарни мандати. Партията на Макрон пък е нова, възникнала въз основа на спечелените от него президентски избори (първия мандат).  

 Така се стига до ситуация, при която който гласува за президента, гласува и за партията. Т.е. тя няма никаква периферия извън одобрението към държавния глава.  

 Това не беше така, когато умерената десница и умерената левица бяха силни и излъчваха президенти и парламентарни мнозинства. Тогава политическите формации определяха кандидат-президентите, а при Макрон е обратно - партията се оформя около президента.    

 Това положение налага на държавния глава да търси партньори в законодателното събрание, за да може неговият фаворит за премиер да получи мнозинство и да встъпи легитимно в длъжност. То обаче става трудно и не дава стабилни резултати именно поради липсата на достатъчно добре развити политически и парламентарни отношения, което съвсем естествено и логично води и до закърняла коалиционна култура.  

 Всъщност именно това положение, в което се намира Франция през последните години подхранва крайностите в политиката и те устойчиво нарастват. Макрон е притиснат и от крайно лявото, и от крайно дясното, които предизвикват ерозия при умерените десница и левица и постепенно навлизат в центъра. Той се стеснява и така възможностите на президента да маневрира намаляват.   

 В съседна Германия, например, също има проблеми, свързани с крайностите в политиката и особено с подчертано антисистемната формация „Алтернатива за Германия”. В страната обаче функционира парламентарна система, има добре развити политически отношения и формации, характеризиращи се с високо ниво на коалиционна култура.  

 Ето защо въпреки нарастването на „Алтернативата”, тя сполучливо бива блокирана и то не само на национално равнище. В германските лендъри, в които имаше избори през тази година, крайно десните почти никъде не постигнаха пробив, въпреки че на някои места социологическите сондажи сочеха, че имат шанс.  

 Може да се каже с абсолютна сигурност, че нито след шест месеца, нито след една година или повече Фридрих Мерц няма да е изпаднал в положението на Макрон. Управлението в Германия ще продължи да е стабилно, макар да беше трудно сформирано и в него да участват идеологически разнопосочни формации – традиционната десница и традиционната левица.  

 Сравнението между Франция и Германия най-ясно показва разликите между президентския модел и парламентарната система, както и нейните предимства във функционално и в представително отношение.       

 У нас бяха започнали да се чуват гласове в полза на президентска република. В годините, през които предимно управляваха служебни правителства, това беше започнало да изглежда, сред определени социални и политически групи, като вариант за осигуряване на стабилност.  

 Сега тази тема започна да позатихва поради обстоятелството, че имаме кабинет, който функционира относително нормално и без сериозни напрежения между коалиционните партньори.  

 Другата причина, поради която темата позаглъхна е, че тя беше поддържана в публичното пространство основно от привърженици и неформални говорители на Румен Радев. Сега вече вторият му мандат върви към края си и ако той ще става партиен лидер, логично би предпочел властта да остане в парламента.  

 Конкретно за България президентският модел би могъл да донесе сериозни опасности. Във Франция той води до нестабилност, но не поставя демокрацията под заплаха. Нашата страна все още е млада и крехка демокрация. В условията на президентско управление тя може за започне да прилича повече на Беларус, отколкото на Франция.  

 Един истински сполучлив президентски модел съществува в САЩ. Той обаче има съвършено различна структура и функционира със съвършено различна логика в сравнение с френската.  

 Президентът е едновременно представител и на гражданите, и на щатите. Това е постигнато чрез т.нар. електорална колегия, която се формира на базата на прекия вот във всеки отделен щат, а от конституционно-правна гледна точка именно този орган избира президента.  

 Освен това в САЩ има и друга силна институция – Конгресът (двете камари). Президентът и Конгресът заедно са в центъра на политическата система и трябва да намират общ език помежду си, за да може държавата да функционира. Нито Конгресът, нито президентът нямат конституционно гарантиран превес над другата институция.  

 Голяма част от социалните и социално-икономическите въпроси пък са в юрисдикцията на щатските власти. Т.е. потенциалният обществен натиск е разпределен между щатското и федералното равнище.  Това осигурява повече възможности на федералното равнище да обсъжда и разрешава проблемите от своята компетентност. Във Франция ситуацията е напълно различна. Там властта на национално ниво няма този комфорт.