Историята на България е изпълнена с героизъм, но и с драматични моменти, когато вътрешни конфликти, политически интриги и решения на управляващите променят съдбата на страната. Някои от тези събития са определяни от историци и общественици като национални предателства, защото са имали сериозни последици за държавността, суверенитета или националната идентичност.

Един от най-известните случаи е залавянето на Васил Левски през 1872 г. Апостолът на свободата изгражда широка революционна мрежа в Османската империя, но е арестуван край Ловеч. В общественото съзнание често се говори за предателство, като името на поп Кръстю се споменава най-често. Много историци обаче подчертават, че ролята му остава спорна и че залавянето на Левски е резултат от по-сложна комбинация от обстоятелства и разследвания на османските власти.

Драматични случаи на издаване на информация има и по време на Априлското въстание. В различни райони на страната местни първенци или уплашени участници издават плановете на революционерите, което улеснява османските власти да потушат въстанието. Макар въстанието да е разгромено, неговият международен отзвук става една от причините за последвалата Руско-турска война (1877–1878) и възстановяването на българската държава.

Още по-рано в историята, през 1393 г., падането на столицата Търновград е свързвано с вътрешни разногласия сред болярите на държавата на Иван Шишман. Липсата на единство и координация между българските владетели значително отслабва съпротивата срещу настъпващата Османска империя.

След Освобождението също се появяват събития, които предизвикват остри обществени спорове. Един от тях е превратът срещу Александър Батенберг през 1886 г., извършен от група офицери с проруски позиции. Действието предизвиква политическа криза и временно дестабилизира младата българска държава.

В по-новата история често се посочва и политиката на Тодор Живков, който през 60-те години предлага България да се интегрира още по-тясно със Съветския съюз, като на партийни пленуми се обсъжда дори възможността страната да стане „шестнадесета съветска република“. Идеята не се реализира, но остава един от най-спорните моменти в българската политика през XX век.

Друг противоречив период е след 1944 г., когато под влиянието на Москва и Белград започва политика на „македонизация“ в Пиринския край. Част от населението е насърчавано или принуждавано да се самоопределя като „македонско“, което предизвиква сериозни обществени и исторически спорове и до днес.

Историята показва, че най-тежките удари за една държава невинаги идват отвън. Понякога вътрешните конфликти, политическите решения или личните амбиции се оказват фактори, които променят хода на събитията. Именно затова тези моменти продължават да се обсъждат – не само като част от миналото, но и като урок за значението на единството и държавната отговорност.