Си Дзинпин си има дракон – и ще го язди
Доналд Тръмп получи два шамара от Шанхайската организация за сътрудничество: по един от Владимир Путин и от Нарендра Моди
Pixabay
А това, което превръща ситуацията на Стария континент в рискова, е не толкова опитът на териториална и хибирдна експанзия на Кремъл, колкото американската преоценка на ценностите. Новото не е в това, което прави Москва, а в това, че поведението на Кремъл бива оценявано по различен начин от Европа и САЩ. Когато няма еднаква оценка на рисковете, напълно нормално е съюзничеството в политиката на сигурност и отбрана между САЩ и ЕС да изглежда като стока с изтичащ срок на годност
През 2025-та година Европа се озова в „граничната ситуация“ (по Карл Ясперс). Това е модус на битието, което кореспондира с интензивен стрес, породен от разклащането на устоите на личността.
Ако Европа бе човек, то през изминаващата година този човек усети два обезпокоителни импулса: на самота и тревожност едновременно.
Самотата на Стария континент се обостри от релативизирането на сътрудничеството между ЕС и САЩ. От речта на вицепрезидента Джей Ди Ванс на Мюнхенската конференция по сигурността, през руската лексика на американския план за мир в Украйна, до новата Стратегия за национална сигурност на Вашингтон – през цялото това време ЕС и САЩ се оразличаваха все повече и идеологически, и стратегически. Интровертният американски националпопулизъм на The America First се еманира външно-политически в усложняване на отношенията със съюзниците в НАТО и в търсенето на „стратегическа стабилност“ с Русия.
Чувството на тревожност в Европа пък се обостри от асортиментите на милитаризацията на външната политика на Русия - войната в Украйна и мотивацията на Владимир Путин да я води до окончателен край, както и зачестяващите провокации срещу европейски държави (нарушени военно-въздушни пространства, интензификация на хибридната пропаганда и експанзията на шпионажа и саботажа).
Двете състояния – на самота и тревожност – са взаимосвързани: Европа не би била тревожна, ако не се чувстваше самотна в текущата си рискова ситуация. А това, което превръща ситуацията на Стария континент в рискова, е не толкова опитът на териториална и хибирдна експанзия на Кремъл, колкото американската преоценка на ценностите. Новото не е в това, което прави Москва, а в това, че поведението на Кремъл бива оценявано по различен начин от Европа и САЩ. Когато няма еднаква оценка на рисковете, напълно нормално е съюзничеството в политиката на сигурност и отбрана между САЩ и ЕС да изглежда като стока с изтичащ срок на годност.
А на този фон Русия успя да постигне една значима цел. Не по отношение на Украйна, която продължава да се съпротивлява функционално, а спрямо САЩ: Москва удължава войната, докато инсталира в американската администрация убеждението, че Киев е виновен за нейното проточване и съответно - за неуспеха на американските усилия за преустановяването й.
Доколкото Европа делегира голям обем от политиката си по отбрана и сигурност на САЩ през последните десетилетия, тя сама си е виновна за своята текуща уязвимост. Европейското битие бе битие назаем – само че наемодателят реши да промени договорните условия. И има пълно право за това – Европа не може да има претенции по отношение на това как САЩ решават да ситуират себе си геополитически. Ако Вашингтон смята, че ще бъде по-устойчив и успешен в 21-ви век с повече партньори във търговията, отколкото със съюзници в сигурността, изборът и отговорността са техни.
В ситуация на екзистенциална криза, Европа прави логичното: обръща се обратно към себе си, към това, което може да центрира Аз-а й в контекста на релативизиращи се приятелства и материализиращи се заплахи.
Оттук и няколко движения – от психологически до материални, които Европа започна да извършва през изминалата 2025-та г.
Психологическата промяна се вижда в най-чист вид в Германия. Канцлерът Фридрих Мерц заяви няколко пъти, че Германия и Европа не могат да разчитат на САЩ както досега, и си постави за цел да направи от германските въоръжени сили най-силните конвенционални такива в Европа, превръщайки в приоритет инвестициите в отбраната пред фискалната стабилност и бюджетния дефицит на страната. Берлин изгражда – включително чрез закупуването на ПВО-система с далечен обсег на действие Arrow 3 от Израел – ракетен щит и индустриална военно-промишлена база, които биха допълнили политиката на възпиране на ядрена Франция.
Материалната промяна също започва да се усеща – програмата SAFE на ЕС, която предвиди 150 млрд. евро за съвместни обществени поръчки в областта на отбраната – вече е запълнена със заявки и съюзът обмисля издаването на нова такава. Важно в тази програма са не само инвестициите в отбрана, но и това, че тези пари трябва да отиват в военно-промишления сектор на Европа (и съюзници на ЕС, ако те имат миноритарен дял в общи с европейските компании). Идеята е ясна: когато ЕС дава пари за отбрана, в максимална степен те да остават в ЕС. A средствата, инвестирани в отбрана от ЕС през текущата 2025-та г., са рекордно големи – около 381 млрд. евро (Русия е дала за за отбрана около една трета от тази сума – 123 млрд. евро).
Разбира се, тези европейски движения не са достатъчни и кореспондират по-скоро с процес, отколкото с резултат. Но те са показателни за това, че Европа започва да осъзнава, че съществува в различна геополитическа обстановка, в която гаранциите й за сигурност намаляват, а рисковте се увеличават.
Когато Аз-ът е в гранична ситуация, той се клатушка емоционално, докато не намери устойчив агрегат (цел, ценности, смисъл), който да го мобилизира и да му върне устойчивото равновесие. Това, което трябва да направи Европа, е да се обърне към себе си. Тогава тя ще развие „субективно, собствено съзнание“ и ще разбере, че макар да е много трудно да намери щастието в себе си, то е невъзможно да го намери у другите (по Артур Шопенхауер).
Мине ли през този катарзис, когато автентичното битие отлюспи мъртвата кожа на фалшивите конструкции, Европа вече няма да бъде обект – било на чезнещата сигурност в геополитическата периферия на САЩ, било на материализиращия се геополитически шантаж на Русия.
Планът за мир на Тръмп е рецепта за руски пир
Като цяло предложеният план на американската администрация стъпва на политическата оценка, че Украйна губи войната, и подхожда с инструментариума на икономическите стимули за преустановяване на конфликта
Бурята, която плаши другите, опъва платната на Ердоган
Турция успя да предефинира своето геополитическо значение и тежест за САЩ – като гарант на Хамас в Ивицата Газа, като медиатор между Украйна и Русия и като политически фактор, оформящ облика на новите власти в Сирия (Турция е страна, която иска да формира гръбнака на евентуалните Международни сили за сигурност, които трябва да бъдат установени в Ивицата Газа)
Редактор
Мартин Табаков е доктор по политически науки от НБУ. Интересите му са свързани с международните отношения и конкретно към американската и турската външни политики, които е коментирал в редица специализирани и популярни издания. Работил е като съветник към Политическия кабинет на Министъра на външните работи на България.
Коментари (0)